Лейла сведе очи и прехапа нервно устни. Познавах я достатъчно, за да се досетя, че обмисля нещо. Пък и знаех, че не е редно да прекъсвам някой по-умен от мен, докато мисли. Още нещо, което научих от Шазад.
— Вдругиден Басам навършва тринайсет. — Лейла изрече бързо думите. Каквото и да очаквах, определено не беше това. — Басам е един от синовете на баща ми от съпругата му Тана. Баща ми спазва един обичай — всеки път, когато някой от синовете му навърши тринайсет, той го учи да стреля с лък. Така е правел и дядо ми със своите синове. И бащата на дядо ми. Не им се дава храна, преди да убият нещо, с което да се нахранят. Баща ми го прави с всичките си синове.
Не с всичките. Какво ли са правили Ахмед и Джин на тринадесетите си рождени дни? Не са ловували с баща си. Дали са били на кораб, или на някой далечен бряг? Дали изобщо са знаели кой ден, за да го отбележат? В съзнанието ми се появи нещо, което никога не бе се случвало. Двамата стояха край баща си и опъваха гордо лъкове, надявайки се да го впечатлят.
— Ще дойде в харема за Басам. — Лейла отново отправи поглед към работата си, малкия глинен мъж. Извайваше му лице. — Ако искаш да го помолиш за нещо.
* Обработка TtRG*
Най-просторната градина в харема беше двойно по-голяма от въстаническия лагер — огромна зелена площ, обградена от син поток, който започваше от едната стена на двореца, минаваше край стръмнината, издигаща се над морето, и стигаше до другата стена. Друга граница, краят на двореца. Потокът бе изпъстрен с едри птици, които топяха бледите си пера във водата и хвърляха пръски под яркото слънце.
Гледката от мястото, където седях — до желязната порта към сърцето на харема, — приличаше на илюстрация от книжка с приказки. Султанът стоеше до потока с момче, явно Басам. Този син беше слаб и жилав и твърде много се опитваше да изглежда по-голям, отколкото е в действителност. Беше опънал дълъг лък и се опитваше да скрие лекото потрепване на ръцете си.
Видях как запраща десетина стрели, които падаха безполезно във водата. След всеки изстрел имаше упражнение по търпение — Басам хвърляше във водата трохички и се скриваше в очакване на птиците. Когато сметнеха, че няма да опита да ги убие, те излизаха от прикритието си.
Сега баща му се протегна и отпусна успокоително ръка на рамото му. Момчето се усмихна толкова широко, та се питах дали нарочно пропуска мишените си само и само да открадне още няколко мига с баща си.
Представих си Джин като млад да стои на мястото на Басам. Не познавах човек, който да се нуждае от другите по-малко от Джин. Беше ми трудно да предположа как би реагирал на докосването на баща си, дали и той би изпънал гръб, за да си спечели похвала.
Басам пусна стрелата с нежно движение. С опитните очи на момиче от Дъстуок познах, че изстрелът е различен от предишните.
Стрелата полетя и мина право през шията на една от птиците в потока. Тя издаде болезнен вик и останалите от ятото се разбягаха, уплашени. Един слуга притича и извади птицата от водата.
Султанът се засмя, отпусна назад глава и потупа гордо сина си по рамото.
Нямаше как да не разпозная изражението на истинска радост, озарило лицето на момчето. В един обикновен миг, под следобедното слънце, те приличаха на най-обикновени баща и син, споделящи щастлив момент.
Султанът хвърли поглед към края на градината и после спря очи на мен. Отново потупа момчето по рамото, стисна го гордо и го отпрати да си върви с мъртвата птица.
Когато синът му изчезна, султанът ми даде знак да се приближа.
— Нали знаеш, че вече почти никой не използва лък? — подхвърлих аз. — Пушките са по-прости.
— Но не толкова тихи, когато се опитваш да ловуваш — отвърна султанът. — Те стряскат плячката. Пък и това е традиция. Баща ми го правеше със своите синове, подобно на своя баща. — А сега султанът бе убил баща си и неколцина от синовете му искаха да последват и тази традиция. — Какво искаш, дребни полуджине?
Прекарах нервно език по зъбите си. Най-вероятно султанът щеше да разкрие измамата ми. Шазад обаче лично бе заявила, когато доведохме Саида, че ни трябват очи в двореца. В целия дворец. Аз можех да съм тези очи.
— Искам да излизам от харема.
Не можех да изляза от двореца, но информацията можеше. Шазад бе наела Сам. През последните три нощи, откакто Из хвърли хартиите от небето, имах редовни срещи със Сам по залез до Плачещата стена. Шазад щеше да намери по-добро приложение на уменията му, но засега единствената му задача бе да се среща с мен всяка вечер, за да се увери, че не съм разкрита и не съм издала цялото въстание със заповед от султана и изричане на истината. Беше ужасно отегчителна задача. Или, както сам той се изрази, това бяха най-лесно спечелените пари в живота му — плащаха му да идва всяка вечер при красиво момиче. Ако успеех, щях да направя работата му малко по интересна.