Султанът се заигра с тетивата на лъка си.
— И искаш да напуснеш, защото?
— Защото повече не мога да понасям това. — Беше истина. Полуистина. И нямаше да е достатъчна. — И не мога да понасям сина ти.
Султанът се облегна на лъка.
— Кой точно? — попита с огорчение.
Ето го отново — слабото бодване в кожата ми, сякаш и двамата знаехме някаква тайна, сякаш играехме някаква игра. Не, това беше направо смешно. Можеше да ме използва, за да го отведа при Шазад, и оттам щеше да намери и останалите въстаници.
— Кадир. — Опитах да прогоня чувството. — Гледа ме така, като че съм градинско цвете, което възнамерява да откъсне.
Султанът опъна тетивата на лъка отново, все едно свиреше на музикален инструмент.
— Нали знаеш, че си мой затворник, Амани. Ако пожелая, мога да ти заповядам да лежиш на едно място, напълно неподвижна, докато ми потрябваш за нещо. Мога да те накарам да пуснеш корени и да останеш там в очакване на моята заповед. Или… — Той направи пауза, подръпвайки многозначително тетивата, — …да бъдеш откъсната. — По кожата ми плъзнаха тръпки. — Кажи ми, дребни полуджине, можеш ли да стреляш?
— Да — отвърнах, защото не можех да излъжа, макар да не ми се искаше да разбере колко добра съм с оръжията. Шазад често казваше, че най-голямата ни сила се крие в това, че другите ни подценяват. Султанът обаче винаги разбираше, когато се опитвах да извъртя истината. — Мога да стрелям.
Той протегна лъка към мен. Не го взех веднага.
— Искаш нещо — каза той. — Хората, които искат разни неща, трябва да ги заслужат.
— Знам какво означава да заслужиш нещо. Не съм израснала в дворец.
— Добре — рече султанът и за момент видях усмивката на Джин. — Значи ще ме разбереш правилно. Вземи лъка.
Направих това, което ми нареди, защото нямах избор. Ала не знаех дали е имал намерение да ми даде заповед.
— Ако успееш да убиеш птица, ще ти дам свободен достъп из двореца. Или поне толкова свободен, колкото имат другите. Ако не успееш… е, надявам се леглото ти да е удобно, защото ще прекараш доста време в него.
Прекарах пръсти по опънатата тетива на лъка. Беше старо оръжие. Нещо от приказките. Преди пушките. Спомних си една стара легенда за стрелец, уцелил окото на рок.
Заех поза за стрелба и се опитах да дръпна връвта.
— Не така. — Султанът сложи ръце на раменете ми. Автоматично се напрегнах. Но нямаше нищо нередно в начина, по който ме докосна. Той стисна плещите ми, както бе сторил с младия принц. Както правеха бащите в Дъстуок, когато учеха синовете си да стрелят с пушка. Никой не беше го правил за мен. Сама се научих да стрелям, докато баща ми лежеше пиян. Пък и не ми беше истински баща. Макар да му пукаше дали съм жива, или мъртва точно колкото на истинския ми баща. — Разтвори по-широко крака — нареди султанът и леко докосна глезена ми с ходилото си. — Изпъни лъка с цялото си тяло.
Напълно съзнавах, че ме наблюдава, докато опъвам тетивата на лъка. Прицелих се в най-близката птица, както бих се прицелила с пистолет. Наместих внимателно рамене. Ако имах пистолет, куршумът щеше да мине право през пернатото.
През последните няколко месеца станах доста добра в убиването на птици. Когато си на лагер в планината, е добре да умееш да ловуваш.
Пуснах тетивата. Тя шибна болезнено ръката ми. Стрелата прелетя на крачка от птицата и потъна във водата. Ятото се стресна от шума и се стрелна към небето сред хаос от пера и крякане.
Изругах, оставих лъка и стиснах охлузената си ръка.
— Дай да погледна — каза султанът и стисна китката ми.
Поредната заповед, която не можех да не изпълня. По ръката ми вече се оформяше белег.
— Трябва да носиш предпазител — заповяда той. — Ето.
Свали шиймата от врата си. Беше с цвят на свеж минзухар. Уви я стегнато около ръката ми.
Гледката събуди в сърцето ми копнеж, защото си спомних старата си червена шийма. Джин.
Султанът приключи със завързването на шиймата с един последен възел около китката ми.
— Когато птиците се завърнат, опитай отново. Този път опъни лъка по-високо — близо до бузата си.
Трябваше да се подчиня, макар да си помислих, че той е забравил с кого разговаря. Сякаш думите му бяха по-скоро напътствия, отколкото заповеди.