Чакахме мълчаливо. Птиците се върнаха и кацнаха отново във водата. Исках да ги нарека глупави, задето с такава готовност се появиха отново там, където едва не умряха преди малко. Но пък самата аз стоях до султана по собствена воля.
И с втория изстрел пропуснах. С третия — също. Усещах как врата ми почервенява от срам, докато султанът наблюдава как пропускам отново и отново. Исках да се справя. Трябваше да имам възможността да излизам от харема. Трябваше да спася семейството си от баща си.
— Ваше благородно височество. — И двамата се извърнахме, когато чухме гласа на слугата. Той се наведе ниско. — Очакват ви за преговори с галанския посланик.
Наострих уши. Започваше се. Преговорите за страната. Които щяха отново да ни обвържат с тях. Ето затова трябваше да мога да докладвам.
— Един момент — извиках, когато султанът пое към изхода на градината. — Мога да се справя.
За момент султанът се замисли над думите ми. После кимна.
— Намери ме, когато успееш.
Слънцето пълзеше по небето, докато опитвах. Усещах потта по врата си и бях донякъде изкушена да развържа шиймата от ръката си и да я увия около главата си. Ала туптящият белег ми напомни да не го правя. Нямаше как да облекча охлузванията по пръстите си. Нито растящата болка в ръката, докато мускулите ми протестираха срещу това да бъдат напрегнати за пореден път. Трепереха от желание да пуснат тетивата.
Когато слънцето се издигна високо, дойдоха неколцина слуги и оставиха до мен кана с вода и купа с фурми. Пренебрегнах ги. Можех да се справя.
Пуснах тетивата. Поредната стрела потъна във водата. Птиците се пръснаха.
Изругах.
По дяволите.
Бях се справяла и с по-трудни неща.
Протегнах се за следващата стрела, преди птиците да се разбягат напълно. Измъкнах я бързо и я насочих към хаоса от пера. Открих птицата, която исках да поваля. И не се поколебах. Не губих време да нагласям позата си. Прицелих се с увереност, както винаги правех с огнестрелните оръжия.
И пуснах стрелата.
Птицата се отдели от ятото и тупна на тревата, преди сърцето ми да затупти отново.
* * *
Крачех из двореца — влачех мъртвата птица за врата, оставяйки кървава пътека след себе си.
Султанът бе ми казал да го намеря, когато успея, и силата на заповедта движеше краката ми. Без да се замисля над действията си, минах покрай пазач, който не опита да ме спре, и се втурнах през вратите.
Десетки глави се обърнаха към мен, когато влетях вътре. В съзнанието ми просветна мисъл, че не е редно да го правя. Ала вече беше твърде късно. Прекрачих към масата с вперени в султана очи и стоварих трофея си пред него, от което чашата му се поклати.
Чак тогава огледах обкръжението си. Стаята на съвета беше препълнена. С мъже с униформи. Златни мираджински униформи, както и сини галански.
Всички ме гледаха — момиче с див поглед, проснало току-що мъртва птица със стрела през врата на масата пред техния султан. Принц Рахим прикри усмивката си с почесване на носа, но никой друг не изглеждаше развеселен.
Бях прекъснала един от съветите, на които се решаваше изходът от примирието и съдбата на цялата страна.
Чудех се дали това ще стане причината да загубя главата си.
— Е, изглежда, все пак стреляш горе-долу сполучливо — рече султанът съвсем тихо, та да го чуя само аз. — Излизай от харема, когато си пожелаеш. — Последва кратко мълчание, през което в сърцето ми разцъфна надежда, че той наистина може да ми остави вратичка, та да успея да се върна при въстаниците. — Но не можеш да излизаш от двореца. — Надеждата ми умря. Бях реагирала прекалено глупаво. Султанът не беше непредпазлив мъж. Той повиши глас: — Някой да занесе птицата в кухнята и да отведе моя полуджин където е мястото му.
Видях как галанските пратеници извърнаха глави при думата „полуджин". Биха ме нарекли демон, но все пак знаеха значението на думата. Питах се дали султанът нарочно ги дразни с мен. Не беше уместна политическа тактика.
Един слуга предпазливо вдигна птицата за врата. От това листовете, пръснати по масата, се разместиха. Забелязах карта на Мираджи, нарисувана с избледняло черно мастило. По нея имаше нови сини очертания. На нашата половина от пустинята. Зърнах я само за миг, но беше достатъчно. Очите не ме лъжеха. Една черна точица бе заградена в синьо и до нея бе изписано със старателен почерк „Сарамотай".
Съзнанието ми се понесе към Самира. Към въстаниците, които Шазад щеше да изпрати за подкрепление на града. Към Икар на стените. И към жените, които бяха избрали да останат там. Всички те стояха в синьото кръгче като мишена.