Един слуга вече държеше ръката ми и ме подканяше да изляза от стаята. Опитваше да ме избута. Но аз не можех да си тръгна. Не и преди да разбера какво се случва с града, за чието освобождение дадохме толкова много. Съзнанието ми препускаше, търсейки начин да остана. Да взема документите.
Сега галанският посланик говореше със султана.
— Имаме команда от хиляда души, пристигаща от родината с Негово Величество за Ауранзеб. Трябва им въоръжение, за да задържат Сарамотай. И освен това…
— Той лъже.
Думите се изплъзнаха от устата ми. Слугата, който държеше ръката ми, изсъска през зъби и взе да ме дърпа по-силно към вратата. Султанът обаче задържа ръката му.
— Какво каза, дребни полуджине?
— Лъже — повторих аз, този път по-силно. Опитах се да изрека следващите думи, търсейки истината. — Галанските войски не са толкова многобройни, колкото твърди.
Султанът прекара загрубелия си пръст по ръба на чашата си. Умът му работеше бързо като ума на Ахмед. Аз бях полуджин. Щом кажа, че някой лъже, значи това е самата истина.
— Къде научи галански? — попита ме султанът.
Опасен въпрос. Част от истината включваше Джин, дългото преминаване през пустинята и безкрайните среднощни разговори.
— Последната страна изнемогваше заради съюза с галаните. — Беше полуистина, загърната в измама, което не беше достатъчно да заблуди султана. Но аз му предлагах подарък. Можеше да е достатъчно. — А ние, полуджиновете, усвояваме всичко бързо.
Султанът отново плъзна дълбокомислено пръст по ръба на чашата.
— Съжалявам, че сте страдали — рече накрая той. — Голяма част от пустинята ми страдаше. — След това се обърна към преводача: — Кажи на галанския посланик, че знам, че с краля му не идват хиляда войници. И че искам реалния брой.
Очите на преводача се стрелкаха притеснено между мен и султана. Галанският посланик ми се стори изненадан, като чу думите. Очите му проблеснаха към мен, явно беше наясно, че имам някаква роля в случващото се. Ала все пак заговори отново без никакво смущение. Не разбрах всяка дума на гърления му северен език, но чух броя.
— Пак лъже — казах бързо. — Не са петстотин.
Султанът изслуша забележката ми и отново се обърна към преводача:
— Кажи на посланика, че в Галан може и да толерират лъжата, но в Мираджи тя се смята за грях. Кажи му, че това не е първият път, в който някой негов сънародник се опитва да ме заблуди, за да осигуря въоръжение за техните войски, биещи се далеч на север, под претекст, че оръжието им е необходимо, за да удържат положението в пустинята. Кажи му, че има само един шанс да ми каже истинския брой или ще прекратя преговорите до пристигането на краля му.
— Двеста — каза накрая преводачът след известно мълчание.
Султанът стрелна очи към мен, а после огледа другите лица в стаята.
— Това е истината — произнесох с лекота аз.
— Е. — Султанът докосна ръба на чашата си. — Това е доста значима разлика, нали, посланико? Не, няма нужда да превеждаш — махна към преводача. — Посланикът разбира думите ми. И смятам, че той и всички други тук разбират, че е по-добре да не лъжат. Седни, Амани.
Посочи мястото зад себе си. Беше заповед. Не можех да не се подчиня. И исках да остана. На това се надявах. Краката ми обаче леко потрепериха, когато се настаних на възглавницата зад султана.
Чак когато се наместих, осъзнах, че бе се обърнал към мен със собственото ми име. Не „дребен полуджине". Вече бях привлякла вниманието му. Молех се само да не вземе скоро да ме нарича Синеоки бандите.
ГЛАВА 23
Птицата, която убих, бе сервирана с кандирани портокали и нарове на плато с цвета на кожата на Хала, а моята стрела още стоеше забита в шията й. Чудех се дали това не е част от урока — когато куршум потъне в плът, почти успяваш да го забравиш, но стрелата е друго нещо. Съветът продължи доста след залез, тъй като преводачите работеха усилено над преводите на галаните, албишите, ксичаните и ганимаксините. Главата ми бучеше от всичко чуто в стаята, премислях го отново и отново, докато го научих наизуст. Щях да положа ужасно много усилия да не забравя и дума, преди да занеса новините на Шазад. Една сгрешена подробност, една погрешно запомнена точка и можех да унищожа хиляди животи. С всяко превъртане на информацията през съзнанието ми се опитвах да пресея всичко ненужно и да оставя само това, което щеше да ми трябва.
Султанът щеше да изпрати войски, с които да завземе Сарамотай. Ако преговорите бяха успешни, градът щеше да се върне в ръцете на галаните — директна точка за достъп до пустинята и до Амонпур. Амонпур бе се съюзил с албишите. Имаше албишки лагер на границата, който щеше да е на пътя им. Щяха да вървят три дни. Султанът щеше да изпрати войски, с които да завземе Сарамотай.