— Изглеждаш разсеяна. — Султанът прекъсна мислите ми и се настани срещу мен.
— Стаите тук са горе-долу с големината на града, в който израснах.
Беше бърза шега, с която да го разсея, та да не ми нареди да му кажа за какво си мислех. „Обмислям всичко, което ще кажа на въстаниците за вашите планове“.
В интерес на истината, стаите бяха с подходящи размери за един владетел. Бях допусната само до преддверието, но можех да видя още врати, водещи до спални с дебели червени килими и лични бани от другата страна. Стените в приемната зала бяха златни, с бели мозайки, които отразяваха светлината на газените лампи около нас толкова силно, та почти си помислих, че е ден, ала стъклен купол над нас предоставяше ясна гледка към небето. От едната страна имаше балкон, който гледаше към стръмна скала над морето.
— Дъстуок. — Сякаш измъкна името от дебрите на ума си. — Разкажи ми за него.
Това си беше заповед независимо дали той имаше намерение да ми разпорежда.
— Дъстуок е малък град на края на пустинята. Израснах там. — Това бе самата истина и изпълнение на заповедта. Но може и да не беше това, което той търсеше. Една погрешна дума и Дъстуок можеше да ме издаде. — Предпочитам да не говоря за това.
За големината на стаята масата, на която седяхме, бе толкова малка, че ако поискаше, можеше да се пресегне през нея и да пререже гърлото ми с дългия нож, с който си играеше.
Не обичах да съм край султана повече, отколкото е необходимо. Не и когато имаше толкова много власт над мен, не и когато можех да се издам само с една грешна дума. А и вече беше тъмно, което означаваше, че закъснявах за срещата със Сам при Плачещата стена. Не бях му казала за намерението ми да изляза от харема, защото знаех, че няма как да съм сигурна дали ще успея. Със сигурност не очаквах планът ми да свърши работа толкова добре, та да завърши с това да седя срещу султана. За първи път имах да кажа на Сам много повече, отколкото той на мен. Само трябваше да отида навреме за срещата. Разбира се, преди да съм разкрила на султана целия план на въстаниците.
Той ме гледаше, сякаш се чудеше дали да продължи с темата за родния ми град, или да ме освободи от заповедта. Започвах да разбирам как мисли султанът. Ако сама му разкриех някаква своя истина, някаква слабост, щеше да спре да ме разпитва.
— Мразех този забравен от Бога град — признах аз. — Моля те, не ме карай да говоря за него.
Той ме прецени бавно.
— Мразеше всичко в него?
Щях да му кажа „да", но думите не искаха да излязат от устата ми. Тамид, осъзнах аз. Това ме задържаше. Притеснявах се за един от белезите, който още зарастваше на ръката ми, усещайки как малкото парченце метал се движи под кожата ми. Трябваше да мразя това момче. Но не знаех дали бих могла да мразя и спомена за него.
— Не — казах накрая аз. — Не всичко.
Мислех, че ще ме притисне, но той само кимна.
— Вземи си от храната.
Това беше още една заповед, на която не можех да не се подчиня. Трябваше да го накарам да ми нареди да напусна. Нямаше да издържа цяла вечеря със султана, който се опитваше да изтръгне малки истини от мен.
— Защо съм тук? — Започнах да набучвам един по един портокали от птицата и да ги слагам в чинията си. — Имаш цяла градина с жени и дъщери, можеш да вземеш някоя, за да се храни с теб, ако си самотен.
Знаех, че прекрачвам някаква граница и пристъпвам в опасна територия. Но ако смятах да бъда изгонена обратно към относителната сигурност на харема навреме, за да се срещна със Сам, нямаше как да смекча думите си. Султанът обаче само въздъхна, примирен, избута вилицата ми настрана и започна да реже с нож кафявата препечена кожа на птицата.
— Може би компанията ти ми е приятна.
— Не ти вярвам. — Гледах как ножът си проправя път през кожата, образувайки съвършен кръг около костта.
— Права си. „Приятна" може би е силна дума. — Той сложи месото внимателно на чинията пред мен. — Намирам те за интересна. Сега — султанът се отдръпна — хапни нещо.
Не обърнах внимание на месото в чинията си и се наведох напред, за да набуча още един кандиран портокал право от кожата на патицата. Той се разтопи на езика ми във феерия от сладко и горчиво, каквато не бях усещала досега. Приведох се пак, за да си взема още един, дъвчейки още първия. Забелязах лека усмивка на лицето на султана.
— Какво? — попитах с пълна уста.
— Нищо. — Султанът си играеше с ножа. — Просто ми се искаше да видиш изражението на лицето си. Ако можеше да се затвори в бутилка, щеше да е еликсирът, който търси алхимикът Мидхат. — В приказките Мидхат бе ужасно талантлив, но и ужасно тъжен алхимик, изгубил разсъдъка си в опити да сътвори и бутилира щастие, тъй като не успял да го намери в света. — Но пък ако можех да затворя в бутилка физиономиите на чуждестранните ни приятели, когато стовари това на масата за съвещания, също бих изпитал огромно щастие.