— Искат да те предам. — Ако султанът бе чул шума, явно се справяше прекрасно с прикриването на този факт. — Да бъдеш изправена на съд, така казват, което е претекст, разбира се. Крият се зад религиозните си вярвания, защото не искат да признаят, че им пречиш да ме лъжат в очите и да наклонят съюза в своя полза.
— Един от тях ме нарече варварка. — Чух злобата в гласа си. За мен да убиеш Първо създание или полуджин беше много по-варварско, отколкото да убиеш патка.
— Добре — рече султанът. — Би било добре да запомнят, че хората от Мираджи могат да се отбраняват. Дори да е само от една патица. — Не бях сигурна откъде идва тази гордост. — Искаш да знаеш защо си тук, Амани, и вечеряш в покоите ми? Присъствието ти тук е знак. Когато бяхме в съюз с галаните, щеше да ми се наложи да те предам. Сега — той вдигна каната, към която беше ме страх да посегна отново — си свободна да бъдеш мой гост.
— Мразиш ги. — Не можех да се сдържам повече. — Те ни мразят. Използват ни. Защо да сключваме повторен съюз?
Гласът ми беше станал по-висок, без да искам. Султанът извърна тъмния си поглед към мен. Отново ме порази колко подобни бяха очите на Ахмед на очите на баща му. След това султанът се усмихна, сякаш бе изненадан от дете, направило нещо изключително умно. — Говориш като хората, които следват моя въстанал син.
— Попита ме за Дъстуок. — Отклоних вниманието му от Ахмед. — Аз съм от най-дълбоките, най-тъмни части на твоята пустиня. Виждала съм от първа ръка какво причиняват на народа твоите съюзници. Градове под командването на галаните, където законът повелява да застреляш полуджин в главата. Всички в Дъстуок получават едва колкото да не умрат от глад, но работят денонощно, за да осигурят оръжия на чужденците. Всичко това доведе до бедна, гладна и ужасена пустиня.
— На колко години си, Амани?
— На седемнадесет. — Изправих се в цял ръст. Опитвах се да изглеждам на годините си, като внимавах за откраднатите страници, които се залепиха за кожата ми, когато се помръднах.
Кокалът на пернатото в чинията му изхрущя под ножа му.
— Дори не си била родена, когато взех трона на баща си. Дори родените тогава не помнят какво е било. Бяхме във война — и то не война, която трябваше да водим. Войната между галаните и албишите. Ние бяхме награда в състезанието между чуждестранните ни приятели. Половината от държавите в света искаха да превземат нашата територия. Но в крайна сметка опряхме до тези древни врагове и неспирната им война на погрешни убеждения.
Кокалът на птицата най-накрая се измъкна с едно изпращяване на хрущял и сухожилия, разкъсвани от ножа на султана. Имаше нещо в звука на чупещата се кост, отекващ в залата от полиран мрамор и стъклен купол, което ме дразнеше. Султанът спокойно поля месото с портокалов сок, докато говореше.
— И баща ми позволи всичко това да се случи. Той беше глупав и страхлив. Смяташе, че можем да се сражаваме с армиите и все някак да не бъдем унищожени. Дори генерал Хамад му казваше, че не може да спечели война на два фронта. Е, тогава беше капитан Хамад. Аз го направих генерал, след като съветът му се оказа така правилен.
Той говореше за бащата на Шазад. Генерал Хамад не беше предан на султана. Шазад открай време знаеше, че баща й ненавижда владетеля си. Ала бе подкрепил идеите на султана преди дванайсет години. Имало е времена, когато дори някой от нашите хора е смятал, че врагът ни е прав.
— Единственият начин да победим бе да направим съюз. Да им дадем достъп до това, което искат, но при нашите условия. Баща ми нямаше да го направи, нито пък брат ми, който спечели султимските изпитания. Нима беше достоен да управлява страната ни само защото бе по-добър от другите ни братя на арената?
Не по-достоен от Кадир. Но не го прекъснах. Да се махна от присъствието на султана, вече не беше толкова важно. Учих история в училище, но бе различно да я чуя от самия султан. Все едно да чуя историята за Първия смъртен лично от Бахадур, който е присъствал на създаването му с още един джин и го е гледал как се изправя срещу смъртта.
Султанът сякаш мигом усети, че вниманието ми е насочено към него. Вдигна поглед от месото, което режеше, и го отправи към празните ми ръце и пълната ми чиния.
— Сторих това, което трябваше, Амани — каза спокойно.
Той трябваше да избере една от страните, за да ни предпази да не бъдем разкъсани между двете. В една кървава нощ принц Оман, едно нищо измежду синовете на султана, твърде млад, та да му бъде позволено да участва в султимските изпитания, повел галанските армии към двореца, убил собствения си баща и заклал братята, за които е знаел, че ще застанат между него и трона — султимът и другите участници в изпитанията. На сутринта вече седял на мястото на баща си и галаните били наши съюзници. Или наши окупатори.