— Това, което направих преди двадесет години, беше единственият начин да предпазя страната ни да не попадне изцяло в техни ръце. Галаните бяха завладели достатъчно страни. Не можех да позволя да бъдем следващите. — Той режеше храната си бавно, докато говореше. — Светът е далеч по-сложен, отколкото изглежда, когато си на седемнадесет, Амани.
— А на колко беше ти, когато предаде страната ни на галаните?
Знаех, че не е бил много по-голям от мен сега. Горе-долу на същата възраст като Ахмед.
Султанът се усмихна с пълна уста.
— Достатъчно млад, че да прекарам следващите деветнадесет години, опитвайки да ги прогоня. И дори бях ужасно близо до успеха.
Нуршам. Той бе опитвал да използва брат ми, полуджин, като оръжие, за да убие галаните, без да се притеснява за собствените си хора, които щяха да загинат в престрелката.
— Още малко и щях да отърва страната ни от тях завинаги.
Той надигна чашата с вино и отпи голяма глътка.
Още малко. Ако не бяхме се намесили. Ако не бяхме спасили Фахали. Ако не бяхме спасили нашите хора. Ако не бяхме спасили моя брат. А той смяташе, че може да спаси цялата страна. Тя щяха да бъдат пожертвани за по-висшето благо.
— Не се храниш.
Не бях гладна, но въпреки това набучих парче студено месо. Портокалът бе се превърнал в лепкава паста около него. Беше твърде сладко. „Грешиш". Думите, досущ като портокала, бяха залепнали за езика ми. Не можех да ги изрека. Искаше ми се Шазад да е тук. Тя знаеше повече от мен. Беше учила история и философия и имаше по-добро образование от мен — в продънено училище в края на пустинята. Тя беше по-добра в дебатите от мен. Но и двете бяхме в Сарамотай. Игра на мощ, замаскирана като справедлива кауза.
— Звучи доста удобно — спасяването на страната те превръща в султан, без да си спечелил султимските изпитания.
— Султимските изпитания са поредната остаряла традиция. — Султанът остави чашата си на масата. — Може би ръкопашен бой между братя и гатанки, които да докажат, че някой не е напълно лишен от мозък, са били подходящ начин за избиране на водач, когато сме били просто сбирщина от палатки в пустинята и сме се сражавали с чудовищата на Унищожителката на светове. Ала войните сега са различни. Хитрината и мъдростта не са едно и също. Уменията се различават от знанието. Султаните вече не влизат в битки с меч. Има по-добри начини да управляваш.
— Въпреки това проведе султимски изпитания — пресегнах се за още един портокал от пернатото, като се движех бавно, така че да не шумоля с откраднатата карта за пътя за доставки, която беше в панталоните ми.
— Да, и виж колко спечелих от това. В резултат на тях се сдобих със син въстаник, който иска трона ми. — Той се засмя на себе си и бутна златния поднос по-близо до мен. Изкикоти се ниско и скромно, с което ми напомни на Джин. — Трябваше да проведа изпитанията, за да покажа на народа, че макар да съм взел трона си с… други средства, все пак спазвам традициите на нашата страна. Макар и остаряла, все пак служи за някаква цел. — Той се облегна назад, гледайки как се храня. — В някои страни хората обичат благородниците най-много по време на сватби и при раждането на нови благороднически деца. Ако и моят народ беше такъв, никога нямаше да ми липсва любов. Но не можем да купим хората от Миражди толкова лесно. Те ни обичат най-много, когато се избиваме един друг. Обичат ме най-много на Ауранзеб, когато им напомням, че за една нощ съм убил дванадесет от братята си с голи ръце. — Каза го с такова спокойствие, че и малкото топлина, която смехът му бе внесъл в стаята, тутакси изчезна. — Опитвам се да не им припомням, че в същата нощ им дадох и врага, когото мразят толкова много. Това наистина е враждебна страна, Амани. Ти си доказателството за това. Нашата вечеря е доказателство за това. — Той потупа стрелата в шията на птицата. — Дадох ти нож и първият ти инстинкт беше да ме прободеш.
— Ти пръв се опита да ме прободеш — опълчих се, без да се замисля. Този път той наистина се засмя искрено.
— Пустинята е сурова. Има нужда от суров мъж, който да я управлява.
„По-суров е Ахмед.“ Мисълта се стрелна през ума ми отново. Отпъдих я толкова настоятелно, колкото можех. Султанът сам го каза — владетелите са различни в наши дни. Ахмед може и да не беше толкова силен, но компенсираше с доброта. Беше по-добър от мнозина от нас. Беше толкова добър, че аз и Шазад изобщо не се поколебахме да вземем Делила в Сарамотай. Опълчихме се на заповедите на нашия владетел, без дори да се замислим. Без страх от последствията.