Шазад би казала, че владетел, който разчита на страх, за да подчини хората си, е лош владетел. Не ме биваше толкова във философията, но смятах, че владетел, комуто не се подчиняват, изобщо не е владетел.
Наистина ли Ахмед щеше да успее да управлява страната, щом не можеше да накара дори мен, Шазад и сестра си да му се подчиним?
— Няма нещо, което да не съм готов да направя за тази страна, Амани. И все пак — той се усмихна снизходително, — уверявам те, Кадир може би нямаше да е първият ми избор за наследник, ако не бяха изпитанията.
Той се заигра със столчето на чашата си и сякаш се отнесе нанякъде.
— Кого щеше да избереш?
Не бях сигурна дали искам искрен отговор, или беше просто предизвикателство — дали изобщо познаваше синовете си така добре, та да избере някого. Султанът обаче като че прие въпроса ми сериозно.
— Рахим е доста по-силен, отколкото смятах, когато беше момче. — Братът на Лейла. Принцът, който се държеше като войник и предизвика Кадир на двора, и присъстваше на военния съвет с баща си. — От него можеше да излезе добър владетел, ако бях го държал по-близо и ако не оставяше чувствата да го управляват. — Светлината от стъкления купол се отрази в ръба на чашата му, докато я въртеше. — Но наистина, ако бе израснал в моите палати, Ахмед щеше да бъде най-добрият избор.
Това ме хвана неподготвена.
— Имаш предвид Въстаналия принц — казах внимателно, съзнавайки напълно, че навлизам в опасна територия.
— Моят син вярва, че помага на тази страна. Знам, че наистина го вярва. — Нарече Ахмед свой син. Ахмед също винаги наричаше султана свой баща. Джин обаче никога не го правеше. За Джин той винаги си оставаше „султанът", сякаш се опитваше да прекъсне всякаква връзка между себе си и баща си. Ала явно Ахмед и султанът нямаха чак такъв интерес в прекъсването на тези връзки. — Проблемът с вярата е, че тя не се покрива с истината.
Споменът изникна от тихата част на ума ми — там, където живееха повече от спомените ми за Джин. Беше нощ в пустинята. Джин ми каза, че вярата е чужд език на логиката. Но какво друго имахме?
Султанът пусна столчето на чашата си. Избърса пръстите си от мазнината и портокалите, преди да извади познато парче жълта хартия от джобовете си. То бе сгънато на квадрати и изглеждаше захабено от постоянното прегъване. От другата страна на масата видях слънцето на Ахмед, обърнато надолу. Нов изгрев. Нова пустиня.
— Идеите, които има, са доста добри — каза султанът. — Но ти беше на съвета днес, Амани. Смяташ ли, че моят син знае колко пушки можем да обещаем на галаните, без да надценим собствените си ресурси? Смяташ ли дали знае, че според слуховете албишката кралица, последната от дълга линия магьосници, едва ли има някаква останала магия, с която да защитава страната си? Дали знае, че императорът на Ксича все още не е избрал наследник и страната им и е на ръба на гражданска война? — наистина очакваше отговор.
— Не знам — това беше самата истина. Не криех нищо, което Ахмед знаеше. Ако обаче бях честна, щях да му дам истински отговор. „Не. Не знае."
— Ако светът беше прост — каза султанът, като разстла листа на масата, — бихме могли да сме свободни от чужди сили, независима нация. Ала ние сме страна с граници, с приятели и врагове на всяка една. И за разлика от сина ми, аз не искам да мобилизирам всеки гражданин на страната, за да опазя границите й. Колко необучени мъже и жени според теб са загинали заради неговите вярвания?
Лицето на Раана изплува в съзнанието ми. Малкото момиче полуджин от Сарамотай. Отклонилият се куршум. Гледах как гаснещата светлина в ръцете й изчезна, последвана от живота й.
Армията на султана я искаше, но ако не бяхме се опитали да я спасим, сега щеше да е тук вместо мен. Тя можеше да седи на меки възглавници с чиста коса, ароматизирана с лавандула, и уста, лепкава от кандираните портокали. Но бе превърната в прах на погребалната клада, а прахът й бе разпръснат в пустинята.
— Ако тронът смени владетеля си, ще бъдем завладени. Синът ми е идеалист. Идеалистите са чудесни водачи, но не могат да бъдат добри владетели. Ще ти кажа в какво вярвам, Амани. Вярвам, че ако въстанието на сина ми някога успее или дори съумее да набере достатъчно позиции, та да хвърли съмнения върху властта ми, ще бъдем разкъсани на парчета от външни сили. Това ще унищожи Мираджи, както баща ми щеше да го унищожи преди нас.
ГЛАВА 24
Когато се върнах в харема, навън се зазоряваше. Ненавиждах тишината. В нея чувах страховете си много по-силно.
В лагера на въстаниците, дори и в най-късните часове, тишината не съществуваше. Чуваше се дрънченето на оръжията на тези, които бяхме оставили на пост. Разговорите ехтяха в нощта. Шумоленето на листовете в шатрата на Ахмед, който се измъчваше от притеснения дълго след като другите бяха си легнали. Тук всичките нощни шумове бяха заглушени от нежното ромолене на вода или песента на птиците.