— Да ги евакуират къде? — попита Сам.
— Не знам. — Най-сетне измъкнах картата на Измат от панталоните си; наведох се напред, изпъвайки болящите ме крака на леглото от възглавници, така че се заплетоха в края на халата. — Или трябва да ги евакуираме, или някой трябва да убеди Ахмед да позволи на Делила да опита да скрие града толкова дълго, че войниците на султана да се изненадат. Кажи на Шазад. Тя ще знае какво да прави.
— Май ти вече знаеш какво да правиш.
Вдигнах рамене. Последната половин година прекарах в слушане как Шазад и Ахмед измислят стратегии. Тъй че научих някои неща.
— Има и още.
Представих на Сам движението на другите войници, като се опитвах да си припомня всички подробности от военния съвет. Повечето пътуваха на юг — към териториите, които Ахмед бе завладял. Усещаха слабост. Но това беше за отклоняване на вниманието. Засега Сарамотай бе единственият град, който можеха да си върнат.
— Когато армиите започнат да напускат града, вече няма да е толкова претъпкано с войници — отбелязах. — Шазад спомена, че половината от въстаниците нямат работа. Ето една добра причина това да се промени. Пътищата за снабдяване на армията и не знам какво друго е отбелязано тук — посочих червените точки, — но е нещо, което си струва да проверим.
Дадох му купчината листове и му разказах всичко, дето успях да си спомня, от военния съвет. Това беше нестабилна тухла в двореца на султана, която можех да използвам за въстанието. Опитах се да прогоня чувството, че с всяка дума ставам предател на собствената си страна.
ГЛАВА 25
Сега, след като имах възможност да напускам харема, прекарвах там колкото може по-малко време. Дори палатът да беше безплодна пустош, съперничеща си с Последната страна, пак щях да го обичам, стига в него да не бяха Кадир и Айет, и останалите от ятото жени.
Викаха ме на съвещанията на султана по няколко часа на ден. Приемахме всяка чуждестранна делегация поотделно. Посланикът на албишите беше възрастен мъж с бледи, белязани от възрастта ръце, който трепереше толкова силно, та едва държеше писалка. Чух го да казва на писача си, че му напомням на внучката му. Не лъжеше толкова злобно като галанския посланик, но не бе и подготвен да каже истината. Може и да имаше по-благо лице, но искаше нещо от нас, както и посланика от Галани. Ксичаните нямаха посланик, изпратиха генерал, който ме гледаше с очи, изпълнени с недоверие, докато говорех.
На всяка среща седях зад султана, от дясната му страна, където можеше да улови погледа ми, когато някой говореше, и така да разбере истината. Мъжете, които преговаряха условията на примирието, бяха честни. Научих колкото можех повече. Научих къде чуждестранните войски са разположени по границите ни, на кого вярва султанът и какво знае за бунта. Неговият син Рахим, братът на Лейла, присъстваше на всяка среща. Рядко говореше, освен когато баща му го попиташе нещо директно. Няколко пъти го хванах, че ме гледа.
След няколко срещи установих, че не мога напълно да избягвам от Кадир, дори и извън харема. Често се появяваше на преговорите и се настаняваше на масата. Противно на брат си, даваше непоискани мнения. Веднъж видях един от министрите да извърта очи, докато той говореше.
Единствен Кадир съумяваше да накара принц Рахим да говори, без да са го попитали. Двамата принцове се джафкаха като бесни песове. Сетих се за думите на султана — че Рахим би бил добър избор за султим, ако не е толкова подвластен на чувствата си. Досега не бях доловила никакво чувство от него освен омраза към Кадир.
Връщах се в харема всяка вечер да се срещна със Сам по здрач и да му предам това, което съм научила.
Остатъкът от деня бе само мой и можех да правя каквото си пожелая извън стените на харема. Изследвах всичко толкова свободно, колкото исках, стремейки се да избягвам чужденците, които постепенно превземаха двореца. Имаше множество градини, в които цветята цъфтяха така нагъсто, че едва отварях вратите, или стаи, където музиката сякаш се носеше през стените заедно с полъх, ухаещ на сол и свеж въздух. Чак когато се изкачих на една кула, която гледаше към вода, и същият въздух развя дрехите и косата ми, разбрах, че това е морето. Прекарах краткото си време в морето, упоена и вързана, но не такъв бе споменът, който то носеше. Споменът беше за пода на магазин, възможно най-отдалечен от морето, и за танца на пръстите ми по кожата на Джин.