Веднъж завих зад ъгъла и видях фигура, която вървеше с толкова познато накуцване, че бях готова да се обърна и да побягна. Заковах се така рязко на място, като го видях, че пазачът, дето ме придружаваше, се блъсна право в мен. Срамът, изписан на лицето му, беше най-изразителното нещо, което съм виждала у такива като него. Беше хубаво да знам, че все пак са хора под цялата тази униформа. Оказа се, че е просто албишки войник, ранен от мираджински куршум преди примирието. Пък и си спомних, че Тамиз вече не накуцва.
Умело се преструвах, че се скитам безцелно. Султанът обаче не беше толкова глупав, та да ми даде пълна свобода из двореца. Един войник ме чакаше на портите на харема всяка сутрин и ме следваше като мълчалива сянка. Войникът се сменяше всеки ден и нито един не говореше, освен за да ми каже, че ме чакат на някоя среща. Ако се опитах да завия някъде, където не трябваше, пазачът заставаше като допълнителна стена между мен и вратата или свода, през който се опитвах да мина. Тежковъоръжена стена, която просто ме гледаше втренчено, докато се усетя.
Ала нямаше да се откажа. Трябваше да се върна при Бахадур. Джинът. Моят баща. Новото скрито оръжие на султана. Трябваше да намеря начин да го освободя, преди султанът да го използва, за да ни унищожи.
* * *
Щеше ми се да не бях свикнала да се събуждам в опасност. Ала харемът ме правеше по-мека. Някога присъствието на натрапник щеше да ме събуди дълго, преди да се е приближил достатъчно, за да сложи острие на врата ми.
Надигнах се да седна, готова да посрещна заплахата, донесена от нощта. Войници. Духове.
По-зле. Айет.
Светлината от почти пълната луна блесна по острието в ръката й, докато го отдръпваше от мен. Не беше нож, а ножица. Но усмивката на лицето й ми се стори по-опасна. Юмрукът на другата й ръка стискаше дълга черна плитка.
Ръката ми се стрелна към скалпа ми. Последният човек, който бе подстригвал косата ми, бе моята майка. В годините след смъртта й косата ми бе стигнала до средата на гърба ми, но през повечето време бе увита под шиймата. Сега свършваше рязко точно над раменете ми.
— Нека да видим колко ще те иска сега, когато приличаш на момче. — Айет подигравателно уви част от отрязаната ми коса около пръста си.
Връхлетя ме гняв, по-силен от всичко, глупав и предизвикан от суета. Движех се колкото бързо можех, устремена към нея. Не успя дори да трепне и ножицата бе в ръката ми. Не можех да я нараня, но тя нямаше как да знае. Притиснах острието към шията й и бях възнаградена с насладата да видя как очите й се разширяват.
— Чуй ме. — Хванах халата й отпред, преди да успее да избяга. — Имам по-големи проблеми от ревността ти заради палавите очи на съпруга ти. Та защо не отидеш да си го изкараш на някого, който наистина иска да ти го открадне?
Айет се засмя горчиво, а гърлото й се движеше по ръба на ножицата, притисната в шията й.
— Наистина ли мислиш, че е ревност? Мислиш, че искам Кадир? Това, което искам, е да оцелея в харема. Тук е бойно поле. И смятам, че го знаеш. Защо иначе ще постъпваш така с Мухна и Узма?
— За какво говориш?
В старанието си да стоя далеч от Кадир и жените му не оставах дълго в харема, та да забележа Узма, след като се опита да ме унижи пред всички.
— Узма е изчезнала.
Айет се подсмихна, но съзрях страха зад погледа й. Момичетата като нея измираха като мухи, а всичко, което тя имаше, за да се защити, бе ножицата.
— Точно като Мухна. Непрекъснато изчезват хора от харема. Кадир обаче има само четири жени от Мираджи. И изведнъж ти се появяваш и две от тях изчезват. Мислиш ли, че е съвпадение?
— Не. — Съвпаденията нямат такова жестоко чувство за хумор, Джин ми го каза веднъж. — Но знам, че не съм била аз.
* * *
Чак в средата на следващата сутрин успях да открия Шира. Бе се излегнала на трон от възглавници в сянката на огромно дърво, а край нея имаше петима слуги. Две жени стояха на пост, докато една слагаше хладни парчета плат на кожата й, друга й вееше, а трета масажираше нозете й. Последната бе неподвижна, но чевръста, ръба на каната до нея бе се изпотил. Тя бе поруменяла и сякаш се чувстваше неловко отвъд сянката.
Изглежда, бъдещият султан на Мираджи вече имаше свой двор, макар всъщност да беше син на фалшив Синеок бандит. Шира се възползваше от това в оставащите седмици преди раждането му. Сега беше доста далеч от Дъстуок.
Когато се приближих, един от слугите ми препречи пътя.
— Благословената султима не желае да има компания днес.