И просто така Шира се премести от моите рамене на неговите, привличайки цялото му внимание и притегляйки го надолу, докато се махна от погледа му. За секунда той извърна глава да ме проследи, спомняйки си задълженията си, но нов писък на Шира отново привлече вниманието му.
Изчезнах колкото може по-бързо. Писъците на Шира заглъхнаха зад мен, докато се стрелках през вътрешния двор и в залите на двореца към мозайката на Хава.
* * *
Казвали са ми, че очите ми са с цвета на морето в ясна нощ. Че са с цвета на пустинното небе. Очи на чужденец. Очи на предател.
Истината обаче беше, че не бях виждала нищо с цвета на очите ми, преди да срещна Нуршам. Имахме очите на баща си.
Беше ми странно да видя как тези сини очи ме наблюдават от железния кръг, в който седеше Бахадур, докато слизах към подземията на двореца. Той не проговори, когато достигнах до края на кръга. Нито пък аз.
— Не трябва да си тук, нали? — най-накрая изрече той.
Не се чудех особено какъв е баща ми, след като разбрах, че мъжът на майка ми всъщност не е истинският ми баща. Заради сините си очи все смятах, че е някой чуждестранен войник, а не исках да бъда наполовина чужденка. Не мислех много за това.
Бях малко по-любопитна, откакто открих, че съм полуджин. Откакто разбрах, че очите ми са знак, че баща ми ме е дарил със способности. Питах се какво ли ще усетя, когато най-накрая се изправя лице в лице с него, само ние двамата.
Не очаквах, че ще почувствам толкова много гняв.
— Тук съм, защото трябва да разбера как да те освободя. — Кръстосах ръце пред гърдите си, заключвайки гнева си, тук нямаше място за него, нито пък време. — Не защото ми пука дали ще започнеш отново да създаваш още мои братя или сестри, които да унищожат света. Но ще ми пука, ако султанът те използва, за да изгори всичките си врагове живи или за да погребе градовете им в пясъка. Не съм точно неговата дясна страна, нито пък много от хората, за които ме е грижа.
— Само веднъж съм погребал град в пясъка. — Разбрах, че има предвид Масил. Бях ходила там с Джин още преди да знам каква съм. Преди да прекося морето от пясък.
— Смяташ ли, че това може да е било преиграване? — попитах.
Бахадур ме наблюдаваше внимателно, без да мигне нито веднъж.
— Не се нуждая от помощта ти, Амани. Съществувам, откакто времето е започнало да тече. Не за първи път ме призовават и ме държат като смъртен по-скоро от алчност, отколкото от внимание. В крайна сметка винаги се освобождавам по един или друг начин. Няма значение кога се случва това.
— Е, за мен има значение. — Думите прозвучаха по-враждебно, отколкото исках. — Може да живееш вечно, но нашият вид е известен с това, че времето му е определено. Това е цялото време, което имам. Цялото време, което има всеки от нас. А аз трябва да спечеля война, преди то да свърши и преди животът на мнозина да бъде погубен по-рано, отколкото трябва. Кажи, щом са те хващали толкова пъти, има ли думи, с които да те освободя?
— Има, но не ги знам. Има и друг начин обаче. За него вече знаеш, тъй като знаеш историята за Аким и неговите съпруги.
Майки ми бе ми разказвала тази история, когато беше млада. Не бях се сещала за нея от години. Аким бил учен. Умен, но беден мъж. Знанието невинаги носи богатство, независимо какво казват свещените текстове. И в проучванията си попаднал на истинското име на джин.
Използвал го да призове джина и да го затвори в кръг от железни монети.
Един ден, докато Аким слизал да вземе още захар от мазето, съпругата му намерила джина. Била пренебрегвана от мъжа си заради страстта му към книгите. Затова лесно била изкушена от джина. Той й казал, че ако го освободи, ще я дари с детето, което тя така много желаела.
Жената на Аким разрушила кръга от монети, които държали джина, и го освободила.
В този момент от историята майка ми обикновено правеше драматична пауза, хвърляше шепа барут в огъня, за да избухне. Да освободиш джин, без да го прогониш, е все едно да освободиш огън.
Джинът изгорил жената на Аким жива, а с нея и къщата.
— Ти си убил жената на Аким.
Не беше въпрос, беше истината.
— Да. — Нямаше и капка съжаление в гласа му. — Това може и да беше преиграване — призна той.
Трябваше да разрушим кръга, само че този кръг не бе направен от монети. Беше вкопан в земята. Нуждаехме се от нещо мощно, нещо като барут.
Бахадур бе мой баща. Смятах, че едва ли ще ме изгори, но не можех да бъда сигурна.
— Има и други начини да разбереш как да ме освободиш. Други притежават това знание. — Бахадур ме гледаше от кръга. Беше нечовешки неподвижен, не помръдваше нервно и не играеше с дрехите си, както би направил човек. — Защо всъщност мина през толкова препятствия, за да се видиш с мен?