— Помниш ли майка ми? — Мразех се, задето попитах. Мразех се, задето се интересувах дали помни една жена сред много. — Захия Ал'Фади. От Дъстуок. Помниш ли я?
— Помня всички. — Дали си внушавах, че има промяна в гласа на баща ми, леко изменение в равния тон, с който говореше с мен досега? — Майка ти беше много красива. Приличаш на нея. Тя побягна от къщи. През планините. Нямаше да стигне далеч. Имаше достатъчно провизии за няколко дни, но не и за истинско бягство. Щеше да бъде принудена да се върне или евентуално да умре. Аз бях попаднал в един от древните капани на вашите хора. Тези, дето залагате за буракита. Недодялан, но понеже бе направен от желязо, вършеше работа. Захия ме намери в него и ме освободи.
— Защо не я спаси тогава?
Ето това бе въпросът, който наистина исках да задам. Не дали майка ми е оставила траен спомен в това безсмъртно, силно създание, а защо не е било достатъчно за него, за да спаси живота й. Как е могъл да я остави с мен — дете, готова да защити и вероятно да умре — и да няма доблестта да се намеси.
— Можеше, нали? Можеше да я спасиш.
— Да. Можех да се появя в деня, в който вашите хора решиха да я обесят, и можех да прережа въжето и да я отнеса. Досущ като в приказките, които ти е разказвала като дете. Но после какво? Да я държа в кула още няколко години? Накрая пак щеше да умре. Точно това всички вие правите без грешка и без да се провалите. Ако бях я спасил тогава, тя щеше да умре по друг начин по-късно.
— Но щеше да живее по-дълго. — Чувах сълзите в гласа си. — Можехме да избягаме.
„Смъртта й нямаше да е моя грешка“.
— Ти избяга — каза той.
Гневът ми изригна.
— Не е ли уморително да не ти пука за нищо никога, цяла вечност?
Не исках да плача пред него. Мразех, че ми пука дали плача пред него, но беше твърде късно. През сълзите си успях да чуя стъпки в далечината. Войници идваха за мен.
— Допусна да обесят майка ми. Остави мен и Нуршам да се срещнем във война — и двамата сме твои деца. — Стъпките вече бяха зад мен. Виках. — Стоеше там, докато опираха нож в корема ми! Ти си ни създал! Защо не ти пука за нас?
После бе твърде късно. Войниците ме сграбчиха, отнасяйки ме далеч от баща ми, влачейки ме към стълбите, докато се опитвах да се боря с тях, все още крещейки.
Нещо докосна шията ми. Беше игла в ръцете на пазача. Имаше нещо на метала. Веднага разбрах какво е. Нещо, което ме накара да заспя.
Изведнъж всичко се стовари на главата ми. Усетих как земята се изплъзва изпод краката ми. Щях да падна на земята, но някой ме хвана. Имаше силни ръце.
— Амани — името ми проби бурята от чувства. — Държа те.
Беше Джин.
Не. Когато зрението ми се избистри, видях, че султанът е този, който ме поддържа. Беше силен. Опитах да се съпротивлявам, но с един бърз жест ръцете му бяха под коляното ми и той ме вдигна на ръце точно като дете. Тръгна и с всяка стъпка усещах пулса му по-близо и по-близо.
— Исках…. - опитах се да намеря някаква полуистина, с която да прикрия стореното. Думите ми бяха неясни заради упойката, а от движението ми ставаше лошо.
— Искала си да видиш баща си.
Чаках наказанието си. За гнева. Преминахме в хладката сянка на вътрешния двор през друга редица врати. Пред себе си зърнах три навеса, а слънчевата светлина играеше през клоните им.
— Да — признах. И това беше простата истина.
Исках да видя лицето му. Исках обяснение. Сега ту навлизах, ту изплувах от унеса. Започнах да треперя. Всяка част от мен искаше да се сгуши в топлината на другото тяло, което да ме носи. Сякаш бях малко дете, носено от баща си.
Ала той не беше мой баща. Той беше бащата на Ахмед, Джин, Нагуиб, Кадир и Рахим и беше убиец.
Смътно осъзнавах, че сме в харема. Усетих как султанът коленичи, а след това бях положена на легло, претрупано с разпръснати възглавници.
— Бащите често разочароват, Амани.
ГЛАВА 26
Когато се събудих, до мен имаше подарък. Оставен, докато съм спяла, в твърде открояваща се, съвършена опаковка с панделка сред неразборията от възглавници в стаята ми. Бавно изплува пред очите ми, докато излизах от замайването от лекарствата.
Надигнах се на лакти, без да обърна внимание на оставената до мен кана с вода. Колкото и да бях жадна, нямаше да рискувам да изпия нещо, което да ме приспи отново. Докоснах предпазливо подаръка с крак, очаквайки някакъв трик от Айет. След като нищо не експлодира, го взех в ръце.
Под хартията се появи син плат. Беше халат. Платът бе с цвета на морето, зърнах го за миг, докато пътувах на кораба. Краищата и ръкавите бяха обшити със златни конци. Когато се загледах по-внимателно в детайлите на бродерията, забелязах, че показват историята на принцеса Хава. На десния ръкав, където тя яздеше буракито през пустинята, дори имаше дребни мъниста, изобразяващи прахта изпод копитата му. Това бе най-красивото нещо, което бях виждала.