През по-голямата част от живота си мразех да се обличам в синьо. Макар повечето халати в такъв цвят в Дъстуок да бяха от евтини платове, аз го ненавиждах. От синьото очите ми изпъкваха още повече. Това беше една от хилядите причини да харесвам червената шийма, която Джин открадна за мен. Ала не мразех този халат.
Вмъкнах се в него и се насладих на усещането от допира на плата до кожата ми. Хрумна ми, че досега не съм обличала дреха, носена от друг. Всичките ми одежди в Дъстуок принадлежаха първо на братовчедките ми. Купих си облекло втора употреба, когато отидох в Джупитър Сити. Дори във въстаническия лагер дрехите ми бяха притежание на Шазад. Това бе първата одежда, която наистина ми пасваше. Беше направена за мен. И знаех какво означава.
Беше прошка за посещението ми при Бахадур.
Въпреки подаръка на султана не знаех какво съм изгубила при излизането си от харема. Доверието на султана — определено. Свободата ми — може би. Нищо не го спираше да отнеме отново свободата ми само с няколко думи. Нямаше да сгреши, ако не ме пускаше извън харема. Прекарах пръст по златната бродерия на ръкавите. Все пак се опитвах да го унищожа.
Макар да забавих крачка, докато се приближавах към вратите на харема, не попаднах на някакви невидими бариери. Минах през свода, който водеше към двореца, както направих предишния ден, когато с Шира се измъкнахме. И все пак бях нащрек. Пред портата обаче не ме чакаше батальон войници. Просто един мъж, както винаги. Но не беше войник. Или по-точно, не беше случаен войник.
Принц Рахим, братът на Лейла, облечен с командирската си униформа, ме чакаше пред портите със скръстени зад гърба ръце. Този, който бе говорил на двора, роден на бойното поле. Този, чиито тъмни очи ме наблюдаваха внимателно по време на преговорите. Не говореше много, но когато отвореше уста, винаги казваше нещо ценно.
— Е, поне ще знам, че няма да ме надбягаш с това — каза Рахим, докато оглеждаше халата ми.
Предложи ми дясната си ръка.
— Нима един принц няма по-важни занимания от това да ме съпровожда? — попитах аз, минах край него и продължих по вече познатия път към стаята за съвещания.
Той закрачи зад мен.
— Успях да убедя баща си, че е редно да те наблюдава някой с малко повече опит. Може би някой достатъчно умен, та да знае, че султимата би трябвало да роди чак след няколко седмици. Но номерът ви не беше лош.
— Трябва ли да съм поласкана — попитах, докато минавахме под свод с мозайка от сини и бели плочки, — че вече ме пази командир?
Устните на Рахим се извиха.
— Не ме помниш.
Не беше въпрос.
„Никога не сме се срещали", помислих си аз. Беше на върха на езика ми. Ала не можеше да иде по-нататък. Докато вървяхме, го погледнах с крайчеца на очите си, съзнанието ми се опитваше да го разпознае. Още като го видях за първи път, ми се стори познат, но го отдадох на приликата му с Лейла. И с баща ми.
— И все пак — каза той и докосна хълбока ми, там, където беше белегът — куршумът те повали доста бързо.
Мигновено го познах. Изстрел. Миризма на барут. Ужасяваща болка в тялото ми. После мрак. В Илиаз. Войник зад Джин вдигаше пушка, пръстите му бяха на спусъка.
Заковах се на място.
— Ти ме простреля в Илиаз.
— Така е. — Рахим продължи да върви, видимо доволен от факта, че вече сме стари приятели с много барут и смърт зад гърба си. — Но за твое и мое добро, явно не съм се справил много успешно. Надявам се, че можеш да ми простиш, и ти предлагам да започнем на чисто.
Той знаеше. Беше ме видял в Илиаз, тоест знаеше коя съм. Знаеше, че не съм просто полуджин от Последната страна.
Рахим осъзна, че съм спряла. Той също спря и се обърна към мен.
— Усъмних се веднага щом те видях онзи ден на двора. Но не бях сигурен, докато очарователната съпруга на брат ми реши да те… разголи малко. — Поне изглеждаше засрамен, като го каза. Отново усетих как старото унижение плъзва по кожата ми. — Уверих се, щом видях белега на хълбока ти.
— Тогава защо вървя с теб към залата за съвещания вместо да вися окована с верига на глезените и да разкривам на баща ти всички тайни на въстаниците?
— Вече провесваме хората за китките, не за глезените — уточни Рахим. — Затворниците не разсъждават ясно, ако цялата кръв се стече в главите им.