Не знаех дали се шегува.
— Не си много добър с думите, казвали ли са ти го?
— Затова съм войник, а не политик. Или поне бях. — Рахим потупа меча на колана си. — С баща ми имаме известни търкания.
— И ще спечелиш отново благоволението му, като му поднесеш Синеокия бандит? — попитах аз.
— Баща ми не дава благоволението си никому. Просто се преструва, когато му изнася. И така аз и ти сме на една и съща страна — мразим баща ми.
Наблюдавах го внимателно. Това сигурно беше номер. Някакъв план на султана. Но и без това бях в ръцете му.
Нямаше нужда да ми изпраща фалшив предател, можеше просто да ми нареди да му разкрия всичко, което знаех за въстаниците. „Лъжеш", опитах да кажа, но думите не излязоха от устата ми.
Той не лъжеше. Но и не ми казваше цялата истина.
— Какво искаш? Щом сме на една и съща страна?
— Нова зора. — Рахим извади една от брошурите, които бяха паднали от небето, и я размята пред лицето ми. Беше намачкана от джобовете на униформата му. — Нова пустиня.
— Да не искаш да кажеш, че желаеш Ахмед да е на трона?
Явно Шира напълно грешеше, като смяташе, че той иска да стане султан.
— Казвам, че не искам баща ми да е на трона. И че мога да ти помогна. При едно условие. Искам ти и въстаниците ти да измъкнете сестра ми от харема.
— Лейла? — Кръглоликото момиченце, което правеше играчки за другите деца от харема и ми напомняше на най-младите ми братовчедки, макар да беше десет години по-голяма от тях. Гласът му прозвуча по-нежно, докато изговаряше името на сестра си. — Защо? Тук е сравнително безопасно и тя самата ми е казвала, че има много по-лоши места.
— Ако съм прав, тя е в опасност.
Спомних си как Шира ме разпитваше за тайните на Лейла и как я наблюдаваше с крайчеца на очите си, готова да унищожи всяка възможна заплаха за детето си. Но смятах, че Рахим не говореше точно за това. Мъжете обикновено не разбираха женската политика.
— Каква опасност?
Той не отговори на въпроса ми.
— Ти си полуджин. Виждал съм те да правиш малкия си номер всеки ден на съвета. Истината ли казвам?
— Да.
Излезе от устните ми с лекота.
— Опитвам ли се да те измамя?
Опитах се да кажа „да", но не успях да го изрека.
— Не.
— Можеш ли да ми се довериш?
„Нямам доверие никому тук."
— Да. — Но нямаше да се предам така лесно. — Искам обаче да знаеш защо. Много хора не се разбират с бащите си. — Научих го от първа ръка предишния ден. — И все пак повечето не искат бащите им да умрат.
— И бащите обикновено не изпращат синовете си да умрат, щом навършат дванайсет. — Рахим го каза толкова делово, че ме изненада. — Или поне така съм чувал. Нямам кой знае каква база за сравнение.
Рахим отново закрачи и този път го последвах.
— Как ги убеди да те изпратят във войската? — Поддържах неговия ход. — Половината хора в харема биха убили за възможността да избягат.
Включително аз.
Рахим не отговори веднага, а когато го стори, подбираше думите си внимателно, сякаш решаваше какво да сподели с мен и какво да премълчи.
— Опитах се да разбия черепа на Кадир с голи ръце.
Не очаквах такъв отговор.
— И какво стана? — попитах.
Рахим ме погледна за миг.
— Това ли ме питаш? А не защо?
— Срещала съм Кадир. Мога да се досетя защо.
— Искам да отнема нещо от баща си. Както той отне от мен. Жените изчезват от харема всеки ден. Повечето Деца просто трябва да приемат, че майките им изчезват без обяснение. Но аз не бях готов за това. — Спомням си колко тих стана гласът на Лейла, когато ми разказа, че са й отнели майка й. Тя имаше същата майка като Рахим. Предполагах, че той не е реагирал така спокойно като сестра си. — Бяха необходими цели трима войници, за да ме отделят от Кадир. Носът му още е изкривен, забелязва се.
Той потърка собствения си съвършено прав нос, за да прикрие усмивката си. Осъзнах, че това е носът на султана. Именно заради това Рахим приличаше на Ахмед.
— И как така не си мъртъв? — попитах.
— Султанът се притеснява да убива публично собствените си синове. Особено след като е пролял кръвта на толкова много свои роднини. И така баща ми реши да ме отпрати на война, за да умра някъде далеч от очите му. Баща ми ме подцени.
— Вместо това ти стана командир.
— Най-младият в историята. И най-добрият. — Не се хвалеше, осъзнах аз. Звучеше като Шазад. Имаше пълната увереност, че е прав. — Та ще измъкнеш ли сестра ми?
Не трябваше да правя това. Ахмед или Шазад, или дори Джин трябваше да водят преговорите с Рахим. Това не беше работа за Синеокия бандит. Но в момента бях единствената тук.
— Зависи какво ще предложиш.