За да гледа Ахмед как страдат.
Спечелихме хората. Спечелихме града. Но не можехме да превземем двореца. Не и без армията, която Рахим ни обеща. А дотогава трябваше да се разгорят още много огньове. Огньове, които ние запалихме. Сам каза, че ние сякаш се опитваме да направим дупки в плетена кошница. Не можех да си спомня кога бе започнал да използва „ние" вместо „вие".
— Има идея да построят отново фабриката в Последната страна — казах на Сам няколко седмици преди Ауранзеб. — Тази извън Дъстуок. След като си върнат нашата половина от пустинята. — Жест на добра воля към галаните, свидетелстващ за желание Мираджи да им осигури оръжие за воините им със страни, несподелящи техните убеждения. — Ще изпратят там малка група, войници и инженери, за да проверят дали е възможно.
— Какво пропускам?
Сам беше позьор, ала не беше глупав, макар да се правеше на такъв през половината време.
— Аз съм от Дъстуок — отвърнах и се облегнах на дървото. Бях уморена. Хладният вятър прекара пръсти през косата ми и ме успокои. — Родена съм там. Може да не е много хубаво място, но заслужава по-добра съдба.
Сам кимна.
— Значи ще се уверим, че групата няма да успее да се върне.
После изслуша останалите ми бръщолевеници за нещата, които научих след последната ни среща. Но когато свърших, не си тръгна веднага.
— Знаеш ли — каза той, все така облегнат на стената срещу мен, — слушал съм доста истории за Синеокия бандит. Вярно, някои бяха за мен. Особено харесвам историята за това как Синеокия бандит откраднал едно колие направо от врата на жената, хванали го и все пак успял да я съблазни.
— Имаш ли да кажеш нещо важно, или просто ми напомняш, че колкото по-дълго остана затворена тук, толкова по-опетнена става репутацията ми?
— Искам да кажа, че в нито една от историите не се споменава Синеокия бандит да е страхливец.
Това привлече вниманието ми.
— О, значи си искал да кажеш, че трябва да те ударя в лицето?
— Ако знаех, че известният бандит, сражавал се във Фахали и всявал страх у войниците на султана, е толкова малодушен, сигурно нямаше да взема славата му. За работата не е добре да ти се носи слава на страхлив бандит. А ти трябва да приемеш това, че ти я откраднах, като комплимент. Можех лесно да стана Русия бандит или Поразително красивия бандит, или…
— Кълна се, Сам…
— Не, сериозно, опитай да кажеш, че не съм могъл да се нарека Поразително красивия бандит, говорителко на истината? Кажи, че не съм красив, предизвиквам те. Виждаш ли? Не можеш.
— Явно наистина си мислиш, че няма да счупя носа ти.
— Виж — Сам отново продължи по същество, — само малодушието е възможната причина още да не си опитала да говориш с единствения човек, който би могъл да извади металното парче от тялото ти, та да избягаш от двореца.
Съзнанието ми се проясни.
— Шазад ти е казала за Тамид. — Почувствах се леко предадена. — Не е толкова лесно.
— Несъмнено е по-трудно, ако не опиташ. И въпреки безбройните подвизи, доказващи смелостта ми, аз твърде много се боя от генерала ти и най-искрено не искам да й съобщя, че дори не си опитала. Защото познай кого ще обвини? Не този, когото наистина харесва.
— Шазад те харесва — отвърнах безцеремонно аз. — Защо въобще ти пука?
— Тя разчита на теб. Ти не го виждаш, но тя го вижда. — За момент той сякаш наистина говореше сериозно. — И мисля, че не си чак такава егоистка, та да предпочетеш да издъхнеш в ръцете й само за да избегнеш един неудобен разговор. Освен това, ако умреш, не мога да бъда на две места едновременно.
Пренебрегнах последното изречение. Сам ме изнервяше дори повече от обикновено, когато беше прав.
* * *
На другия ден потътрих крака на излизане от стаята за преговори и Рахим забави крачка с мен.
Султанът го погледна въпросително. Искра подозрение, която никой от нас не можеше да си позволи. Рахим също я видя. Наведе се към баща си и прошепна в ухото му.
— Галанският посланик има такъв вид, сякаш ей сега ще направи нещо много глупаво. — Не грешеше. Бях разкрила три от лъжите на посланика на тази среща, а той се вбесяваше все повече и повече. — Ако беше някой от моите войници, щях да го изпратя да тренира, докато се поуспокои. Тъй като не е, най-добре е да го оставим да се поразтъпче напред.
Султанът обмисли думите му, накрая кимна и ни остави назад.
— Има един… — Думата „затворник" не можеше да се изплъзне от устата ми. — Младеж. От Последната страна. Само с един крак.
— Познавам го.
— Можеш ли да ме заведеш при него? — настоях аз.
— Ще ми кажеш ли защо ти е толкова нужен, та си готова да отидеш там, където баща ми не иска да ходиш?