— Ще ми кажеш ли защо сестра ти трябва да бъде измъкната от харема толкова спешно?
Рахим потърка ъгълчето на устата си, с което скри усмивката си.
— Насам.
Започнах да разпознавам тази част от двореца, когато се озовахме пред дълго извито стълбище. През първия си ден тук слязох по него, тялото ме болеше от пресните рани, краката ми с нежелание се подчиняваха на заповедите на султана.
Чух гласове, когато стигнахме по-нагоре. Веднага разпознах гласа на Тамид. Напомняше ми за безбройните пъти, в които се смеехме глупашки, след като ни изгониха от класната стая за неприлично поведение. За нощите след смъртта на майка ми, в които заспивах, докато той ми четеше Свещените книги. Другият глас бе женски и нежен. Прииска ми се да се обърна. Да не слагам пръст в раната. Но Сам поне веднъж бе казал нещо смислено. Нямах право да се държа страхливо в това въстание.
Протегнах ръце и блъснах вратата.
Две стреснати глави се извърнаха. Тамид седеше на края на същата маса, на която се събудих. Видът му ми се стори толкова болезнено познат, че за момент ми се дощя да се втурна към него и да му разкажа всичко. Левият му крачол бе навит до коляното. Или поне дотам, където трябваше да бъде коляното му.
Вместо това там имаше бронзов диск, скриващ мястото, където свършваше кракът му. Беше привързан към кожата с кожен ремък. Към него не бе прикрепено нищо. Остатъкът от крака на Тамид — кухия лъскав бронз, беше в ръцете на Лейла, която седеше срещу него. Тя се взря в мен и Рахим с ококорени очи, устата й се отваряше и затваряше в беззвучна паника.
Е. Не бях очаквала това. Мисля, че и Рахим не бе го очаквал.
— Не казвай на татко! — изтърси тя. Беше възможно най-погрешното нещо, което можеше да каже. Пък и фактът, че по врата й плъзна внезапна червенина, също не й помогна. — Просто дойдох да се уверя, че не… — тя замлъкна.
— …скърца — допълни Тамид, докато Лейла издаваше звук, напомнящ твърде много на скърцане. — Болтовете скърцаха и Лейла дойде да ги намести. Все пак тя направи този крак.
— Убеден съм, че е било така. — Рахим изгледа Тамид по начина, по който бащите и братята изглеждат момчетата, които хвърлят неуместни погледи на дъщерите и сестрите им. Значи това беше тайната на Лейла, която Шира копнееше да научи. Шира смяташе, че момичето се измъква, за да крои планове срещу нея с брат си, но Лейла бе просто една отнесена девойка, която излизаше от харема, за да се среща с момче.
Щеше да е забавно, ако не бях сигурна, че Шира може да се възползва и от това. Повече от веднъж ме биха, задето се срещах тайно с Тамид. А аз не бях принцеса. И не бях влюбена в него. Затова ли Рахим толкова отчаяно искаше да измъкне Лейла от двореца? Дали щяха я накажат толкова сурово, колкото Тамид? Но между брата и сестрата имаше и друго, което изобщо не се отнасяше до Тамид.
— Ти ли го направи, Лейла? — Рахим посочи бронзовия крак в ръцете й.
Тя кимна, притеснена.
— Реших, че може да е полезен.
Значи не правеше само играчки за децата в харема. Това беше страхотно, трябваше да й го призная.
Ала Рахим беше бесен по начин, който не разбирах съвсем.
— Хайде, Лейла, ще те заведа в харема. И без това трябва да обсъдим някои неща.
Добре, отдавна беше време да сподели с Лейла плановете ни за Ауранзеб. Празникът вече наближаваше и тя трябваше да знае, че ще я отведем.
Последва най-дългата, най-неловката минута през живота ми, докато Лейла свързваше отново металния крак на Тамид. Всеки се опитваше възможно най-усърдно да не поглежда никого и само металните звуци разсичаха тишината, докато Лейла работеше. Когато най-сетне приключи, Рахим направо я извлече от стаята, като си спомни за мен едва в последната секунда.
— Амани, ще се върна за теб.
Тамид и аз не проговорихме, преди Лейла да затвори вратата. Неловката тишина се стелеше между нас дълго след като стъпките им заглъхнаха.
— С удоволствие бих побягнал, но нали се сещаш — Тамид потупа крака си под коляното. Отговори му звук от нещо кухо. Намръщих се. — Изглежда, ти трябва да си тази, която напуска стаята. От уважение.
— Тамид…
— Знаеш ли как загубих крака си, Амани? — прекъсна ме той.
— Знам.
Спомнях си последната мрачна нощ в Дъстуок по-ясно от всички объркани дни преди нея.
— Не — Тамид стовари ръка върху масата. Може би щях да се стресна, ако не бях свикнала със звука на изстрели, насочени към мен. — Не знаеш. Видя как Нагуиб ме прострелва и избяга. Не беше там, докато лежах на пясъка и пищях. Не беше там, когато Шира им предложи сделка, убеждавайки ги, че може да им помогне да те открият. Че те познава по-добре от почти всеки и че знае къде би отишла. По-добре от почти всеки. — Ръцете му потрепериха и той ги сви в юмруци. — Не видя как ме издърпаха от ръцете на майка ми и ме взеха със себе си заради нищожната вероятност да се окажа полезен. Не беше с мен във влака, който тракаше към Изман. — Намирах се в същия влак. Видях Шира на този влак. Целунах Джин на този влак. Без изобщо да си помисля, че и Тамид може да е там.