— Нагуиб каза, че те е оставил да умреш в Дъстуок. Смятах, че си мъртъв, Тамид.
Думите, с които се успокоявах месеци наред, прозвучаха като слабо извинение сега, когато той стоеше пред мен от плът и кръв.
— Аз също. — Бе подпрял дясната си ръка, свита в юмрук, на бедрото си. — И аз смятах, че съм мъртъв, докато се свивах в агония. Когато пристигнах тук, Свещения баща каза, че раната е инфектирана. Че ще трябва да го махнем. Не беше тук, когато отразяха крака ми, Амани. Но сега си. Нека позная — нуждаеш се от помощта ми. Искаш да ти кажа кой от металите, зашити под кожата ти, трябва да отрежеш, за да избягаш.
Притиснах пръсти толкова силно в метала в ръката ми, та се почудих дали ще ми остане синина. Тамид ме познаваше твърде добре, за да разчете мълчанието ми.
Надигна се от ръба на масата. Престорих се, че не забелязвам лекото му потреперване, когато прясно смазания му крак докосна земята, нито начина, по който потърси равновесие за част от секундата, преди да закрачи из малката стая. Преструваше се, че разтребва, макар всичко да бе съвършено подредено. Намести шишенцата, така че всички етикети да гледат в една посока. Те проскърцваха при всяко завъртане. Отвори една врата, която водеше към малка стая. Забелязах, че там има легло.
— Ужасно си предвидима. Знаеш ли, в Дъстуок бе решила, че имам проблеми със съня. Но не беше вярно. Само да знаех, че са те били, лежах буден в стаята си и чаках да пропълзиш през прозореца и да ме помолиш за нещо.
Не знаех това. Преглътнах сълзите, които се събираха в гърлото ми.
— Мисля, че не ме мразиш чак толкова, колкото се опитваш да ме убедиш.
— И как го реши?
Лейла бе оставила инструментите си и той започна да ги подрежда. Не беше особено заинтересован от думите ми.
— Защото ако наистина ме мразеше, щеше да си разкрил на султана връзката ми с въстаниците. — Прозрях истината, щом го изрекох. — Вместо това се престори, че не ме познаваш, когато пристигнах. Помагаш на султана за много други неща. — Истината прозвуча като обвинение. Беше ми по-лесно да го нападна като въстаник, обвиняващ враг, отколкото като момиче, обвиняващо стар приятел. — Ти си му дал необходимото знание, за да контролира Нуршам и мен. И си го научил достатъчно на първия език, та да залови джин. Но не ме предаде. — Видях как потреперва при споменаването на джина. Вкопчих се в това. Може би вече не му пукаше за мен толкова, че да ми помогне, но все пак го познавах. Свещените думи течаха из тялото му вместо кръв. — Нали знаеш, че султанът ще избие доста повече хора, ако разполага с джин.
— Знам.
— И го приемаш, така ли?
— Какво имаш предвид? Че трябва да му се опълча, защото възнамерява да стори нещо гадно, или заради чувствата си… — За момент пръстите му потрепнаха и той изпусна малък хирургически инструмент под масата. — Заради чувствата си към теб?
„Какви са чувствата ти към мен?" Но въпросът не беше честен и аз вече знаех отговора. Истината бе изписана на лицето му.
— Той е нашият султан, Амани. Нашата работа е да му се подчиняваме, не да се съмняваме в него.
— Не вярваш в това. — Простата истина се изплъзна от устата ми. Взех металната тръбичка от пода и му я подадох. — Ти ходеше на молитва всяка вечер. Не вярваш, че е правилно един джин да бъде държан като затворник.
— На теб какво ти пука?
Той не взе инструмента от ръката ми. Затова го оставих на масата.
— Оказва се, че вече работя в сферата на спасяването на животи.
— Е, направо е жалко, че не беше на тази служба преди десет месеца, когато ме остави да умра.
— Те ти го причиниха, Тамид — не се отказах аз. — А не аз.
— Да, те го направиха — призна той. — Но ти ме изостави.
Нямаше какво да отговоря.
Тамид изви главата си по-далеч от мен. Косата на повечето мъже падаше пред очите им и ги скриваше от поглед. Ала косата на Тамид бе винаги прилежно сресана назад.
— Какво трябва да кажа, за да те накарам да излезеш, Амани?
Не трябваше да казва нищо повече.
ГЛАВА 29
Облегнах се на един стълб до стъпалата в двора. Отново на твърда земя. Притисках силно ръцете си в мрамора. Спрях сълзите си. Насилих се да си спомня, че съм пустинно момиче. Не можех да хабя излишно вода. А тук не биваше да показвам слабост. Дворецът бе опасен като пустиня в тъмна нощ.