Рахим бе ми казал да го изчакам. Не трябваше да оставам без пазач. Не знаех колко ще се забави. Беше много изкушаващо да огледам наоколо, но не можех да рискувам да ме хванат без придружител. Това би провалило и прикритието на Рахим. И се съмнявах, че султанът ще ми прости за втори път, след като отидох да видя Бахадур. Щом тази мисъл изникна в ума ми, се почудих какво прави там. Не би трябвало да има значение, никога не съм се страхувала да попадна в беда. Там е, защото главата ми можеше да се окаже на дръвника, рекох си. Защото загубата на доверието му би означавала загуба на достъп до информация, от която се нуждаехме.
Затова чаках, като се опитвах да не обръщам внимание на сърбежа под кожата си. Трябваше да се раздвижа, Да направя нещо. Слушах звука от фонтаните и птиците, които обитаваха част от двореца, затворени тук с подрязани крила като патиците в потока. Внезапното изскърцване на вратата прозвуча като изстрел.
Реагирах инстинктивно и се свих в сянката зад колоната. Нямаше значение кой е там — не трябваше да ме виждат сама. След част от секундата вратата в другия край на двора зейна широко. Звукът от удара на бравата в камъка бе толкова силен, че почти заглуши женския плач. Не издържах на изкушението и надникнах иззад колоната.
Двама мъже с мираджински униформи влачеха момиче към вратата. То се съпротивляваше и крещеше толкова силно, та бях сигурна, че някой ще дотича всеки момент. Птиците, дадох си сметка аз и си спомних деня в менажерията и това, което Айет ми каза там — никой нямаше да чуе писъците й заради крясъка на птиците. Пръстите ме сърбяха за оръжие. За пистолет. За нещо полезно. Но ръцете ми бяха празни и вързани от заповедта на султана да не причинявам вреда. Дори аз знаех, че не мога да победя двама войници без оръжие.
Тогава те излязоха на светлина и видях лицето на пленената.
Узма.
Съпругата на Кадир. Която бе превърнала в свой дълг да ме унижава и после бе изчезнала във въздуха. Но досега трябваше да съм научила, че нещата изчезват във въздуха само в приказките. Очите на Узма бяха празни като излъскано стъкло, сякаш светлината, горяла някога зад тях, бе угаснала безвъзвратно. Знаех точно къде съм виждала същото изражение. В лагера, на лицето на Саида, след като Хала бе я спасила от двореца. Ала Саида беше шпионин. Какво толкова бе сторила Узма, та да заслужи такова наказание?
Изчезнаха зад ъгъла и писъците бързо заглъхнаха.
Не помръднах веднага. Разкъсвах се между това да ги последвам и да остана далеч от опасността поне веднъж в живота си. Ако тръгнех след двама пазачи и пищяща жена, със сигурност щяха да ме заловят. Пък и може би не беше най-добрият начин да разбера какво се случва. Погледнах към вратата, от която дойдоха. Най-вероятно бе заключена. Но можеше и да не е. Във всеки случай би било глупаво и безразсъдно да изляза на открито и да рискувам да ме забележат.
Е, явно си бях глупава и безразсъдна.
Краката ми в миг ме пренесоха през двора. Умиращата слънчева светлина падаше върху вратата по необичаен начин. Когато се приближих, разбрах защо. Вратата беше метална. Някой обаче беше я боядисал, за да изглежда като дървена.
И тя бръмчеше.
Предпазливо протегнах пръсти към вратата. Усещах как бръмченето се усилва под кожата ми, докато се доближавах. Пръстите ми докоснаха вратата. Все едно докосвах огън, без да се изпаря: усещах цялата му мощ, но не и топлината. По върховете на пръстите ми се появиха иглички и взеха да пълзят нагоре — дъхът ми спря, пулсът ми се ускори, макар да не се движех.
Внезапно нечии ръце ме сграбчиха и ме блъснаха силно в металната врата. По цялото ми тяло се понесе болка, взрив от страдание по всеки милиметър от кожата ми.
И след миг вдигах очи към жестокото лице на галанския посланик. Зад него стоеше Кадир. Преди да успея да проговоря, мъжът заби ръка в корема ми и изкара въздуха от дробовете ми.
— В моята страна — каза галанският посланик с твърдия си акцент — бесим децата на демоните за врата. — Стисна ме за врата и ме принуди да вдигна глава. — Но в момента не нося въже.
Боже, металната врата зад гърба ми вече ми причиняваше болка. Усещах как мислите ми се смесват и зрението ми помръква — ръката се затягаше все по-силно около врата ми. Дланите ми безпомощно шареха по нея. Имаше много начини да се опълча. Можех да издълбая меката част на китката му, да издера очите му, да забия крак в слабините му. Ала султанът бе ми наредил да не наранявам никого. Щях да умра. Паниката стана реална. Щях наистина да умра.
Внезапно отново можех да дишам. Въздухът нахлу рязко, а ръката се махна от врата ми. Отдръпнах се от вратата и се строполих на колене. Стоях така няколко дълги мига, опитвайки отново да се науча да дишам. Чух пукот като от счупване на кост, последва вик. Вдигнах глава и видях как Кадир полита назад, стиснал носа си.