Над него, огрян от залязващото зад гърба му слънце, бе се надвесил Рахим. Юмрукът му червенееше от кръвта на брат му. Светлината размиваше чертите му и едва го разпознах. Приличаше на героите от приказките, точно както бях си ги представяла: Първия смъртен, който върви срещу смъртта, вместо да бяга от нея, Аталах извън стените на Сарамотай, обграден от врагове, Сивия принц срещу Завоевателя. Не изглеждаше истински.
После падна на колене пред мен и отново стана човек.
— Амани. — Изви главата ми назад и ме докосна с уверените ръце на мъж, който познава бойните рани. — Добре ли си? — Видях, че зад него има двама войници — държаха галанския посланик. — Амани! — повтори Рахим. — Отговори ми или ще те заведа при Свещения баща!
— Добре съм. — Гласът прозвуча дрезгаво, но все пак си беше моят. — Сигурна съм, че ще намеря дреха, дето да се връзва с тая синина.
Рахим ми помогна да стана. Докоснах гърлото си и нежно плъзнах пръсти там, където пръстите на посланика едва не строшиха трахеята ми.
— Войници! — Кадир явно бе се посъвзел от счупването на носа, та да можеше да говори. Свали ръце от лицето си, макар от устата му още да течеше кръв. — Освободете посланика и заловете брат ми.
Войниците не помръднаха и погледнаха към Рахим за инструкции. Тогава забелязах униформите им. Бяха мираджински, но вместо обичайното за двореца златисто и бяло, бяха украсени със синя лента като на Рахим. Бяха от неговата команда в Илиаз. Явно емирът бе пристигнал. Затова Рахим бе се забавил. Беше открил хората си.
— Останете на място.
Рахим даде заповедта с овладяно спокойствие, каквото не бях виждала у него. Осъзнах, че истинското му място е сред войниците, а не сред политиците в двореца. Той беше войник открай докрай. Не, не войник. Командир.
Погледът на Кадир взе да препуска лудешки между войниците и Рахим.
— Казах да го пуснете! Заповядвам ви като ваш султим!
Гласът му, задавен от кръвта от носа, се извиси гневно.
Те сякаш бяха глухи. Рахим бавно и спокойно свали жакета от униформата си и го сложи на раменете ми. После се обърна към брат си:
— Това са моите хора, братко. Те следват своя командир, а не своя султим — Погледна войниците, които държаха посланика, и нареди: — Отведете го до стаите му, преди да сме предизвикали международен скандал. Амани, да вървим.
Рахим вече бе се обърнал, когато Кадир извади пистолета от колана си. Извиках, но беше твърде късно. Пистолетът гръмна и порази един от войниците. Попадението бе неточно, куршумът уцели рамото вместо гърдите, но войникът отпусна хватката си.
Галанският посланик успя да се освободи, грабна нож от колана си и се спусна към ранения войник. Рахим тутакси скочи, вече бе извадил оръжието си, и с красиво движение посрещна острието на чужденеца, преди да е разсякло тялото на воина му.
Кадир беснееше. Вдигна пистолета отново и се прицели в гърба на Рахим. Реагирах светкавично, както бе ме научила Шазад.
Той държеше оръжието някак хлабаво — не знаех дали от гняв, или от липса на обучение. Не можех да го нараня, но нямаше да му позволя да убие Рахим. Ударих стърчащата от ръката му дръжка на оръжието с изпъната длан. Пистолетът гръмна, куршумът уцели стената, а Кадир разтвори пръсти. Оръжието полетя напред, далеч от него. Хванах го ловко, преди да падне на земята, и го завъртях между пръстите си с добре позната лекота.
Насочих го към Кадир и той замръзна на място. Взираше се в мен над дулото, сякаш не разбираше какво става.
— Няма да ме застреляш.
Беше вярно — не можех. Заповедите ме възпираха. Но той не го знаеше. Все пак дръпнах петлето на пистолета.
— Толкова ли си сигурен, та да заложиш живота си?
Пръстите ми трепереха от опитите да натисна спусъка. Отново бях десетгодишно момиче и стисках твърде дългата пушка с цената на живота си. Знаейки, че ако я изпусна, ще бъда безпомощна.
— Хвърли оръжието, Амани.
Дори да не бях разпознала гласа, щракването в корема ми при чуването на заповедта щеше да го издаде.
„Не", опитах да се съпротивлявам.
Ала ръцете ми вече се движеха против волята ми. Борех се с тях, докато се изпълниха с болка. Пистолетът изтрака на земята.
Когато се обърнах, двамата войници стояха с изострено внимание, раненият стискаше рамото си. Посланикът бе проснат на земята в краката им. Ръцете му, които мигове преди това стискаха гърлото ми, сега лежаха безжизнени. В ръката си Рахим държеше окървавения меч.