— Да се връщаме! — настоя Фин.
Точно в този момент пелената от облаци се отдръпна и на хоризонта се появи остров Беламар.
— Виж, там има проток! Греби! Бързо!
Фин възобнови гребането, потънал в мълчание.
Това беше опасно крайбрежие и откакто испанците откриха Новия свят, търсенето на потънали кораби се оказа доходен бизнес. Скрити под вълните, остри рифове погубваха непредпазливите. На някои места сушата оформяше гладки пясъчни ивици. На други — мангровите дървета никнеха по крайбрежната линия и образуваха мрежа от коренища, заливи и долчинки. Всички те бяха ненаселени, обградени от гъсти полутропически гори. Многобройни птици, змии и насекоми обитаваха солените канали, прорязващи залива.
Изведнъж лодката им се удари в някакво коренище. Лъч лунна светлина помогна на Риса да види лицето на Фин. То беше бяло като платно, обсипано с кафеникави лунички. Даде й знак да мълчи. Тя притихна, успявайки да хвърли бегъл поглед наоколо, преди огромна пелена от облаци да покрие луната. Все пак Фин не се оказа толкова лош водач — намираха се във вътрешността на залив. Изведнъж жуженето на насекомите се усили и стана почти оглушително. Риса едва не изпищя, когато усети нещо да докосва лицето й, но бързо осъзна, че това бе просто клон на мангрово дърво, висящ над главата й. Носеха се право срещу дърветата, прикривани от тъмния воал на нощта.
Отново се чу плясък на гребла и настъпи тишина. Риса предположи, че другата лодка е много близо. Явно враговете им ги бяха усетили и напрегнато се ослушваха. Внезапно тишината беше нарушена.
— О, слухът на капитана е станал толкова остър, та чак рибата във водата чува! — отекна мъжки глас с едва доловим ирландски акцент.
— Може да различи плясъка на риба от този на лодка — отвърна му втори глас.
— Но капитанът…
— Никога не може да сбърка такова нещо.
— Хм!
Отново настъпи мълчание. Жуженето на насекомите се усилваше.
— Трябва много да внимаваме със „Салемската девица“ — намеси се вторият мъжки глас. — Капитанът смята, че като превземе кораба и изпрати товара в Кий Уест, ще може да осигури пушки за хиляди наши момчета, а и на борда ще е пълно с морфин и хинин. Сега, когато Северът завладя Ню Орлиънс, ще ни е все по-трудно да си набавяме провизии в щата. Ето защо товарът на кораба ще свърши добра работа, когато стигне до бойното поле на север.
— Да, ще ни бъде от голяма полза — уморено промърмори мъжът с ирландски акцент. — Мат?
— Да? — чу се трети глас.
— Защо мълчиш? Нещо не е наред ли?
— С войната никога нищо не е наред, Майкъл.
— Колкото и пленници да вземем ние, винаги има още. Те разполагат с повече хора и пушки.
— Но ние пък си имаме повече хора като капитана. Тук са и старият Огоунуол Джаксън, Стюърт и Лий. Забрави ли, че Лий бе човекът, когото мръсните янки търсеха под дърво и камък, но не успяха да хванат. Нашата армия прави Севера на пух и прах.
— Но също така понася огромни загуби.
— Престани да се тревожиш, Майкъл. Не правиш услуга на екипажа.
— Да, наистина. В този залив май няма нищо интересно. Хайде да се махаме.
Риса въздъхна облекчено, чувайки вражеската лодка да се отдалечава.
Трябваше да изчакат известно време.
Във водата нощният хлад се усещаше особено силно. Студена пот изби по гърба на Риса, и тя потрепери. Почувства се като глупачка. Как въобще можеше да открие когото и да било сред тези безкрайни блата и заливи?
Чакането беше наистина мъчително.
— Връщам се на моя кораб — съобщи й Фин.
— Почакай…
Риса внезапно млъкна, защото нещо изшумоля близо до тях. Движение, почукване… нещо не беше наред. Нещо…
„Втора вражеска лодка“ — помисли си уплашена тя.
Господи, втората лодка е била в залива през цялото това време и който и да е в тази лодка, бе чакал скрит от своите хора, дебнейки Риса и Фин да се издадат…
— Греби! — изкрещя Риса. — Бързо!
— О, боже! — извика Фин на свой ред, когато лодката се блъсна в нещо и Риса падна на мокрото дъно.
— Кой е там? — попита рязко нечий глас.
Чу се драскане на клечка кибрит и Риса беше заслепена от светлината на фенер.
— Отговорете! Акулите обожават янки!
Риса закри очи с ръка, за да се предпази от силната светлина, а сърцето й биеше лудо. Нямаше нужда да отговаря, защото Фин я изпревари:
— Аз съм гмуркач и не съм никакъв янки — започна несигурно той.
— Гмуркач, а? В тъмна и облачна нощ като тази? — попита подигравателно втори, по-плътен глас.
Внезапно един ботуш стъпи в малката лодка, а след него и внушителната фигура на мъж. Носеше извита морска сабя, чието острие проблясваше на светлината на фенера.
Малката лодка се заклати под тежестта на новия товар. Непознатият сякаш не забеляза това и запази равновесие без особени усилия.