„Непобедимият“ не оправда името си — постигна го бавна, нелепа смърт и той потъваше бавно, сякаш през цялото време се бореше достойно за живота си. Застанал на носа на „Монмарт“, Джером държеше шомпола на пушката си и с искрено съжаление наблюдаваше потопения съд. Беше красив кораб.
— Добра работа — каза доволно Менкин.
— Може ли въобще да се каже, че е добра? — отвърна замислено Джером.
Битката бе продължила кратко. Беше едва ранен следобед и слънцето се устреми към хоризонта. Морето и небето бяха приказни, макар ослепителната им красота да се помрачаваше от стенанията на ранените, налягали по палубата в очакване да дойде техният ред. Двамата бунтовнически хирурзи от „Монмарт“ и „Лейди Варина“ трябваше да пристигнат всеки момент — един от двамата убити на „Непобедимият“ се оказа лекарят, загинал на място, след като една греда от корпуса бе счупила черепа му.
— Капитане — рече Менкин с укор в гласа, — добра работа свършихме. Вместо янките да ни превземат, ние го сторихме. Всяка от нашите победи ни приближава все повече към края на бойните действия. Колкото повече кораби пленим, колкото повече жертви има, толкова по-голям ще е натискът на северните ни съседи върху правителството да ни признаят за свободна държава. Не разполагаме нито с производствени възможности, нито с достатъчно хора, за да докараме до гладна смърт обикновените граждани от Севера.
Менкин имаше право, и Джером го знаеше. Но той беше капитан, а не строител на кораби. Не беше способен да тъжи за загубата на прекрасния параход. За разлика от Менкин Джером изпитваше слабо задоволство от постигнатата победа. В сърцето му се бе загнездила тъпа болка.
— Да, капитане, истина е — съгласи се Джером. — Ако ме извините, ще отида да проверя с какво мога да помогна на хирурзите.
— О, брат ви практикува медицина в Южна Каролина, нали? Ако не се лъжа, майка ви имаше роднини по тези места.
— Майка ми наследи къща с плантация в покрайнините на Чарлстън, а брат ми работи в армията на генерал Лий.
— А братовчед ви не е ли също лекар?
— Да. В полята по течението на Сейнт Джоунс, мистър.
Менкин погледна към водата.
— Значи сте роднина на Иън Макензи — каза капитанът на „Монмарт“ с неприязън.
— Да, и той ми е братовчед.
— Предател!
— Много южняци предпочетоха да се бият за Севера, особено ако са били военни.
Менкин изсумтя.
— Истината е, че той е от Флорида, южняк, и, господи, не би трябвало да се сражава срещу собствения си щат! Помнете ми думата — ще си плати за предателството! Само да ми падне!
— Истината, капитан Менкин, често е въпрос на гледна точка. Честно казано, сър, и президентът на Съединените американски щати, и нашият Джеферсън Дейвис са родом от Кентъки. Линкълн би трябвало да живее като прокълнат до края на дните си, тъй като роднините на съпругата му също са южняци. Представям си как самият Джеферсън Дейвис оплаква много от старите си приятели от парламента и армията, станали жертви на южняшките куршуми.
— Млади човече, ами ако се случи да срещнете братовчед си в битка?
— Сър, горещо се моля да не ми се наложи. А сега, ако ме извините…
Менкин не каза нищо повече. Силуетът му се открояваше на фона на падащия здрач. Джером го остави, щастлив, че е управлявал собствения си кораб, и още повече, че началниците му позволиха това. Въпреки прозорливостта си Менкин беше странен човек. От него лъхаше студенина и недружелюбност.
На Джером му се искаше дяволски много да повярва, че са напълно прави, но трябваше да признае, че никоя от воюващите страни не бе абсолютно права.
В което явно не вярваше и бог.
Тръгна по палубата, за да намери Дейвид Стюарт. Когато зашиха ранените и се погрижиха за тях по възможно най-добрия начин, Дейвид заедно с Джером и останалите трябваше да се върнат на „Лейди Варина“. След крушението на „Непобедимият“ Джером сметна, че най-добре ще е да поемат курс, следвайки „Монмарт“, докато наближат пристанище Чарлстън. Беше твърдо решен да превземе всеки съюзнически кораб, дръзнал да спре „Монмарт“. Не го измъчваха никакви скрупули — това бе най-логичният план за действие. Пътуването до Чарлстън щеше да отнеме много време, а на Джером не му се искаше да отсъства дълго. Бе оставил Риса Магий в Насау, а ако последва „Монмарт“, щеше да мине цяла седмица, преди да се върне за нея. Тази мисъл наистина го изнервяше. Риса можеше да очарова всекиго. Без значение дали щяха да я охраняват Големия Тим или Джими, тя бе хитра, ловка и решителна. При все това Джером си обеща да я остави в някое безопасно пристанище. За него това беше въпрос на гордост, чест и принципи.