Пресуши уискито. Бризът задуха с нови сили и генералът вдигна глава, за да се огледа наоколо. По гърба му полазиха тръпки. Странно, но усети, че някой го наблюдава. Имаше това чувство, откакто хората му пристигнаха за късната сбирка.
Върна се в палатката, остави решително чашата си на масата, после отново закрачи в нощта с пистолет в ръка. Промъкна се край боровете, ослуша се и зачака. Претърси местността и се върна в палатката.
Беше глупаво от негова страна. Съюзът бе окупирал местността и беше абсурдно да има бунтовници на цели мили наоколо. Смъкна ботушите си и се изтегна на кушетката.
Тази вечер можеше да си почине на спокойствие. Всичко беше наред.
Какво, за бога, щеше да прави сега?
Въпросът постоянно изплуваше в съзнанието й, когато говореше с други хора, когато се смееше с войниците, когато превързваше ранените. Защо не се беше сетила? Как можеше да е толкова глупава, че да разбере от една войнишка жена очевидния факт, че очаква дете.
По здрач я обхвана треска. Бързо се окопити, повтаряйки си, че е добре. Убеди Марни, че не е права. Разбира се, тя не й повярва. Трябваше да работи, да кърпи раните на войниците, нужно бе да се занимава с нещо, за да не мисли.
Но нощта дойде и тя усети, че е силно напрегната. Не я свърташе на едно място. Помоли сержант Уолингс, който се грижеше за скромната й квартира, да застане на пътеката към потока и тръгна сама през малката горичка от борове и дъбове.
Стигна брега на реката, събу обувките и чорапите си. Изхлузи долните гащи и простата памучна рокля, която носеше в лазарета. Нямаше нужда от корсет и фуста в болницата, отдолу имаше само лека риза. Взе парче сапун и скочи в потока. Закрачи по дъното, докато стигна дълбокото. За съжаление дълбочината не бе по-голяма от метър и половина, но тя обичаше хладката кристална вода. Тогава си спомни за детето. Дете!
Без малко да изкрещи от ужас. Какво щеше да каже баща й? Какво щеше да направи? О, боже, а той си мислеше, че сега репутацията й е много лоша!
Бащата на детето. Джером.
В края на краищата Джером надали щеше да се сети, че детето е от него, все пак се срещнаха отдавна.
Оклеветен от баща й в пресата, той се беше превърнал в още по-голям герой за Юга, обожаван от тамошните жени.
Едва ли си беше спомнил за нея от последната им среща, но пък със сигурност жадуваше да отмъсти на нея и на баща й.
Той беше един Макензи. Можеше да се почувства морално задължен да се ожени за нея. За една янки. Не, не. Сигурно я мразеше. Това, което се случи между тях, беше абсурдно, виновна бе войната, фантазиите, избликът на страст в един несъществуващ свят.
Това щеше да убие баща й. Да го довърши. Тогава щеше да остане сама. Лейди Независимост! Героинята на Съюза. Колко забавно!
О, господи! Ужас! Какво щеше да стане, ако и другите като Марни започнат да си мислят, че детето е от Иън? Че е имала връзка с женен мъж? И Джером би повярвал на това. И Алена! И баща й — о, боже! Разбира се, самият Иън ще знае, че не е вярно, но…
Стигна до едно място на поточето — нейното място, където имаше огромен плосък речен камък, близо до паднал боров клон. Изхлузи мократа риза и ловко я метна върху клона така, че после направо да се мушне в нея. Започна да се сапунисва и изплаква, треперейки през цялото време. Въпреки това се наслаждаваше на сапуна и хладината, защото се нуждаеше отчаяно от отмора след времето, прекарано в лазарета. Търкаше кожата си като обезумяла. Изми си косата. После я изплакна отново.
Парчето сапун, което държеше, изчезна. Тя се потопи във водата, изплаквайки косата си за последен път.
Показа се на повърхността със затворени очи, протегна ръка към счупения клон и започна да търси ризата си слепешком. Не можа да я намери и изруга цветисто, търкайки очи, за да махне и последните остатъци от сапуна. Отново протегна ръка, мигайки с очи.
Докосна се до нечия плът и в гърдите й се надигна писък. Отвори очи, обзета от паника. Писъкът замръзна в гърлото й.
Виждаше ясно, да, виждаше много ясно. Там стоеше Джером Макензи.
Беше се изтегнал върху падналия клон, подпрян на лакътя си, и я наблюдаваше. Бос, гол до кръста, с мокри бричове, прилепнали по хълбоците му. Тъмната му коса с цвят на абанос бе също мокра и по-дълга, отколкото си я спомняше. Очите му уловиха отражението на луната върху водната, повърхност — тъмносини, заплашителни, смъртоносни.