Риса премигна. Това беше невъзможно. Беше заобиколена от десетки хиляди янки. Погледна го, съзнавайки гнева в очите му и заплахата, която излъчваше цялото му същество. На гърлото му пулсираше една вена. Изглеждаше спокоен, но все пак готов да се нахвърли при най-малък повод. Тя отвори уста и понечи да говори. От гърлото й излезе само някакъв звук. Без паника! Няма да се предаде на страха! Изпъшка, търсейки подходящи думи.
— Глупак! — изрече тя накрая. — Какво, за бога, правиш тук? Обграден си от врагове! Ще те обесят, идиот такъв!
— Не мисля. За да ме обесят, първо трябва да ме хванат — уведоми я той арогантно. Гласът му беше благозвучен, плътен и укорителен.
— Само трябва да извикам.
— Никога няма да успееш.
Риса преглътна тежко и го попита отново:
— Какво правиш тук?
Той се усмихна, демонстрирайки чисто бели зъби, проблясващи на лунната светлина на фона на бронзовата му кожа. И въпреки всичко тя почувства някакво объркване в душата си. Отново стана жертва на неговата магнетична привлекателност. Искаше й се да протегне ръка, за да го докосне. А на него му се искаше да протегне ръка, за да я удуши. Освен това беше враг. И то заклет.
А тя носеше детето му.
Никога нямаше да разбере за това.
— Какво правиш тук? — извика, връхлетяна от усилваща се паника.
Той се надигна и потопи крака във водата. Риса видя, че ризата й е захвърлена доста надалеч. Пръстите му докоснаха бедрото й. Беше близо, прекалено близо.
— Бях оклеветен. Някой може да го нарече злепоставяне. Вече няма значение.
— Капитан Макензи, никога не съм казвала…
— Дивак, варварин, див индианец, изнасилвач, опозорител… да продължавам ли?
— И рискуваш живота си заради някакви си вестникарски врели-некипели? — попита Риса високомерно.
Той поклати глава, вторачен в нея, и тогава тя усети цялата чувствена мощ на тъмносините му очи. Почувства топлина в гърдите си. За нейно учудване зърната им се втвърдиха. Заради вечерния хлад на водата е, каза си тя.
Само дето цялата гореше.
— Ти си глупак. Сега трябва да си в морето! — изсъска тя. — Вместо това рискуваш живота си заради някакви си думи!
— Не, не са само думи — каза той със злобна усмивка. — Рискувам живота си заради една опърничава янки, която явно намира лъжата за по-удобна от истината.
— Никого не съм лъгала.
— Е, щом съм справедливо осъден за обезчестяването на такава сладка девственица, по-добре да действам съобразно репутацията си.
Бузите й станаха кървавочервени. Не можеше да преглътне или да си поеме дъх, просто замръзна на място с поглед, устремен в някаква далечна точка. Най-после разтърси глава, опитвайки се да се измъкне. Джером скочи от клона, шмугна се във водата с изяществото на алигатор и застана пред нея.
— Ти си напълно луд, изгубил си си разсъдъка! Не разбираш ли къде се намираш? Не трябваше…
— О, мис Магий, със сигурност трябваше!
Пресегна се към нея, а тя понечи да избяга. Гмурна се под водата, но ръцете му я държаха здраво. Пръстите му галеха гърба й, голите й бедра и хълбоци. Успя да се отскубне от него, плувайки с всички сили.
Поспря за миг, изправи се и рязко пое дъх.
Струваше й се, че тялото й гори въпреки хладния въздух. Къде ли се дяна пък сега?
— Обезчестена, а? От бунтовник с дивашка кръв?
Той беше точно зад нея и подигравателният му шепот ехтеше дрезгав и глух в ушите й. Дъхът му беше горещ, докосващ голата й плът. Риса потрепери от обливащите я топли вълни. Не смееше да помръдне, застанала с гръб към него.
— Не знам как си се добрал дотук, как си преминал през хилядите янки и личната ми охрана. Но имаш точно десет секунди, за да изчезнеш. След като изтекат, ще изкрещя.
— Наистина ли? — попита той. Тонът му бе ироничен и предизвикателен.
Обърна се към него да му отправи второ предупреждение, но проблясващата синя ярост в очите му я накара да се спре и след миг тя измънка още една заплаха:
— Предупреждавам те за последен път, капитане!
Той скръсти ръце на гърдите си.
— Наистина ли?
Тя въздъхна нетърпеливо. Виждаше ризата си в далечината, запратена на другия край на клона. Даде си вид, че не го забелязва, гмуркайки се отново под водата. Заплува към дрехата. Но когато стигна до клона, Джером вече беше там и я чакаше. Без да иска, Риса извика и се обърна, за да избяга. Ала и този път той я хвана здраво и не я пусна дори докато тя плуваше. Остави я да се изплъзне, но тъкмо когато щеше да се отдалечи, той хвана глезените й, придърпвайки я обратно към себе си. Тя се вкопчи в раменете му, за да се покаже на повърхността и да поеме дъх. После се озова в прегръдките му. Остана така един миг срещу твърдата възбуда, издуваща памучните панталони, прилепнали плътно към тялото му. Погледна го право в очите и си каза, че трябва да вика. Но от устните й не се изтръгна нито звук. Той се раздвижи и на нея не й остана нищо друго, освен да се притисне до тялото му, докато той крачеше към мекия блатист бряг. Падна на колене заедно с нея, положи я на земята, притискайки я силно с тялото си. Очите му срещнаха нейните, в тях още бушуваше синкавият огън. Не посмя да извика. Пръстите му се вплетоха в косите й, ръката му повдигна леко главата й. Тя не можа да обели и дума, защото устните му покриха нейните, разтваряйки ги с език. Изпълни я, навлезе дълбоко, помитайки я цялата с жажда, ярост и страст. Бедрата му бяха здраво приклещени между нейните. Усети натиска на неговата мъжественост. Сякаш вътре в душата на Риса пламна буен огън. Отначало се опита да избегне целувките му, но той беше неумолим. Заби нокти в раменете му, той хвана китките, извивайки ръцете й над главата и ги стисна като в менгеме с юмрука на лявата си ръка.