Беше се отдала на съблазънта без какъвто и да било протест. Глупачка! Това беше нейният шанс! Ако го пленят, и двамата биха преживели войната! И, за бога, неговото залавяне само щеше да помогне на Федералната кауза.
Понечи да изкрещи, но той предусети мислите й. Светкавично я възседна и успя да й запуши устата.
— Дори не си го помисляй, ако не искаш пак да попаднеш в плен на Юга.
Тя вдигна поглед към него, а в очите й пареха сълзи. Разочарование скова сърцето й.
— Ако твоите защитници янки отново заплашат сестра ми, мис Магий, обещавам ти, че ще прекараш остатъка от войната, наслаждавайки се на южното гостоприемство.
Очите й се разшириха, той махна ръка от устата й и я погледна.
— Твоята сестра! Но кой е заплашвал сестра ти?
— Е, хайде, да не би да си изненадана?
— Да, наистина.
— Едва не я отвлякоха в Ричмънд, след като получих анонимна заплаха, оставена под чинията ми. Там пишеше, че ще умра заради това, което съм сторил!
— Не смей да ми отправяш такива обвинения! Мислиш ли, че бих направила такова нещо, че бих причинила такава вреда? Мръсник такъв! Не съм изпращала бележка и не знам нищо за това!
— После брат ми получи писмо, което беше подписано от баща ти. Извиняваше се на семейството ми за намерението си да ми пререже гърлото.
— А ти какво очакваш? Не мога да казвам на баща си какво да прави и чувства…
— Можеше да бъдеш по-сдържана, описвайки варварското отношение на бунтовника дивак.
— Казвам ти, не съм споменавала…
— Мога да чета, мис Магий.
Неочаквано Риса избухна:
— Можеш ли? Не съм толкова сигурна. Тогава, мистър, поведението ви е било под всякаква критика и може би не е трябвало да ме отвличате и обезчестявате, или пък да ме водите на кораба си! Вървете по дяволите, капитане! Нямам вина за случилото се! Сега съм заета с проблемите на войната.
— Май понасяш всичко доста добре — отбеляза той сухо. — Всъщност изглеждаш прекрасно. Бих казал, изключително.
— Проклет да си, Джером Макензи!
Изведнъж млъкна. Въпреки че беше ядосан, той я докосна отново. Легна отгоре й, балансирайки тялото си с бедра. Обхвана нежно пълните й гърди с ръце.
— Много си слаба. Но не, всъщност си качила някой и друг килограм — промърмори Джером.
— Не ставай смешен! Отслабнала съм — започна тя, но изведнъж млъкна.
Гърдите й бяха по-големи от обикновено. Много кръгли и тежки. Разбира се, трябваше сама да забележи промените. Единствено можеше да се надява, че той няма да си ги спомня точно. И няма да разбере защо се е променила.
— Недей! — прошепна тя, решена да му избяга. — Недей! Недей да ми отправяш глупавите си обвинения и… и…
Но той се беше отместил настрана и поглъщаше с поглед цялото й тяло. Наведе се ниско и неочаквано залепи устни върху корема й.
— Макензи!
— Какво? Няма да те прелъстявам — успокои я той, забил нос в кожата й.
— Тогава…
Той вдигна глава и очите му, пълни с предизвикателство, срещнаха нейните.
— Дойдох тук само за да те прелъстя — обяви. После хвана коленете й, раздалечи ги и я притегли грубо към себе си. Риса изпъшка, мъчейки се да се изправи на лакти. Беше готова да спори с него докрай, знаейки, очаквайки неговото намерение. При все това думите замряха в гърлото й. Когато той зарови глава между краката й, всичко в нея започна да пулсира.
И беше прелъстена за сетен път.
Най-после успя отчаяно да протестира с трескав шепот. Изгарящи порочни усещания кръстосваха цялото й тяло, докато той дразнеше и възбуждаше с устни и с език, проникваше, масажираше. Докосваше я ту леко, ту настъпателно. В очите й пареха сълзи. Отпусна се назад, гърчейки се, извивайки се, и едва не умря в изпепеляващия огън на страстта. Болката, желанието и истинското удоволствие се сляха в едно. После той спря, надвеси се над нея и проникна още по-дълбоко. Сякаш се движеше като нощния вятър, преминавайки през нея като буря, завихряйки я в своя ураган. Когато свърши, Риса изкрещя, защото никога досега не беше изпитвала такова физическо удоволствие. Дори след това я връхлитаха леки вълни на безмерна наслада, които я сграбчваха, освобождаваха я, оставяйки я изтощена, зашеметена.
Джером не се отдръпна много бързо от нея. Притискаше я до себе си, а нощният бриз разхлаждаше телата им. Въпреки това тя не отвърна на докосването му. Промълви тихо:
— Трябва… да… тръгваш. Ще викам. Трябва да си в затвора. Ти си луд. Ще те отведат…
— Ще ме обесят. Но няма да викаш.
— Защо? — запита го тя безпомощно. Чувстваше, че всеки момент ще избухне в сълзи. — Дошъл си да търсиш някакво отмъщение, което не заслужавам.
— Ако извикаш, може да дойде баща ти.