Лий не успя да нанесе решителен удар върху федералната армия, но извърши чудеса поради огромната численост на войската си. Той им нанесе сериозни поражения, поддържайки отбраната на стратегическите позиции. Не елиминира непосредствената заплаха от страна на Съюза срещу Ричмънд, но ги накара да се върнат в окръг Колумбия.
Въпреки че Джером се промъкна през вражеската линия още много пъти, не успя да открие Риса. Каза си, че няма да я търси повече. Тя му беше враг, а и той я предупреди да спре с клеветите и заплахите към семейството му. За известно време успя да приспи обзелата го мания по Риса — или поне си мислеше така. Можеше да си казва каквото си иска, но мисълта за нея не спираше да го преследва. Тя изпълваше нощите му. Горещо желаеше да сложи край на увлечението си по жената, която го смяташе за нещастен дивак, за най-злия враг, но желанието и решителността му имаха незначителен ефект върху страстта, която изпитваше към нея.
Беше се установил в армията на Северна Вирджиния, докато Лий водеше своята кампания. В средата на септември Джаксън превзе Харпърс фери и когато Робърт Е. Лий чу за неговия успех, реши да удържи района на Шарпсбърг в щата Мериленд.
През целият си живот Джером не беше виждал такава ожесточена битка като тази в малката местност, наречена Шарпсбърг. Огромни поля с пшеница бяха изравнени със земята от снарядите и куршумите. Мъжете мряха като мухи.
Земята лъщеше от кръв, а на отделни места труповете бяха събрани на купчини, високи около метър. Мястото стана известно като „Кървавата пътека“, след като много мъже намериха смъртта си там.
Вперил поглед в безкрайното поле на смъртта, обляно от кървавочервеното слънце, Джером се усъмни не само във възгледите си, но и в ума си. Загубите от войната бяха непреодолими както за Севера, така и за Юга. Мина покрай войници, които бяха още деца. Всички те бяха хванати в клопката на смъртта още преди да са разбрали какво е животът.
Чу как мъжете плачеха. Мъже, които се бяха борили храбро и самоотвержено. Зачуди се дали господ не се бе обърнал против тях.
Нямаше да забрави този септември в Мериленд до края на живота си. Седмици наред усещаше мириса на кръв в съня си, будеше се нощем от кошмари, връщащи го отново по адските бойни полета.
Жалко, че не можеше просто да напусне войната. Нямаше начин. Знаеше, че да се отлъчи от боя, означава да обърне гръб на убитите мъже. Само бог знаеше кой е прав. Дори когато престрелките спряха и започна трагичната работа по отделянето на ранените от мъртвите, Джером знаеше, че най-важно за него беше да е на кораба. Нуждата от медицински доставки бе по-голяма от всякога.
За щастие кошмарите му започнаха да избледняват сега, когато се върна в морето.
Най-хубавото нещо в момента беше, че се върна на палубата на любимия си кораб, чиято поправка го беше задържала тъй дълго на сушата.
Изведнъж в полезрението му попадна друг кораб. Стоящият до него Хамлин Дъглас пое далекогледа от ръцете му и го намести на очите си.
— Е, Хамлин? — попита Джером.
— Янки.
— Трябва да разберем със сигурност. Ако нападнем британски кораб, можем да загубим цялата проклета война. В Ричмънд научих колко дяволски важно е в момента европейските ни поддръжници да потвърдят законността на парламента ни.
Хамлин почеса острата си брадичка и поклати посребрената си глава.
— Янки са.
— Откъде знаеш? — попита Джером.
Студените, почти безцветни, очи на Хамлин се взряха в неговите и веждата му се вдигна.
— И ти мислиш, че са янки, нали?
— Да.
— Защо?
Джером се ухили.
— Инстинкт.
— И аз това казвам. Да ги позагреем малко, Джер.
— Загрейте ги, мистър Дъглас! — нареди Джером. — Мистър Майерс, подгответе топчиите, сър! Мат! Слез в котелното, пълна пара към дивеча! Чакайте заповедите ми, но удряме като светкавица, имат достатъчно оръдия на борда.
Отне им близо два часа да настигнат кораба. Той се опитваше да им убегне; не можа. Личеше, че носи много товар.
Джером вдигна далекогледа и видя, че на отсрещната палуба се води ожесточен спор.