— Наредете предупредителен изстрел, мистър Дъглас! — заповяда той на помощника си. — Дайте им шанс да се предадат.
— Не можем да им позволим да стрелят първи, сър — каза Хамлин.
— Няма и да им позволим. Просто им дайте шанс да се предадат. Не искам да ги потопявам. Искам товара им!
— Ясно, ясно, капитане!
Предупредителният изстрел беше даден, гюллето цопна на метри от палубата на другия кораб. Хамлин им извика да се предадат. Но от наблюдателния си пост Джером видя, че противниците се канят да стрелят.
— Мистър Майерс! Огън!
Оръдията на „Лейди Варина“ изтрещяха. Гюллетата попаднаха в целта си — топчиите на Джером нямаха грешка. Отсреща се чу оглушително скърцане — корабът се цепеше. Вражеските оръдия блеснаха в отговор, но нито едно не достигна палубата им.
— Пригответе се за абордаж, моряци! — нареди Джером. От екипажа му се откъснаха триумфиращи крясъци и мъжете нахлуха на победения съд. Скоро доведоха пленения капитан и лоцмана. Въпреки разочарованието си, те го поздравиха и получиха ответен поздрав.
— Страхувам се, господа, че отсега нататък ще разполагам със стоките и това, което остана от кораба ви — каза хладно Джером. — Предлагам ви да избирате: арест; докато не стъпим на сушата, или нашите лодки, давам ви свободата сами да се доберете до брега.
— Подчинените ми и аз ще приемем лодките — промърмори капитанът.
— Но, сър… — протестира лоцманът.
— Вече реших, лейтенант Уейлън.
— Простете, сър! Но мисля, че трябва да помислим за благото и на онези, за които лодките няма да стигнат.
Капитанът се прокашля неловко.
— Добре тогава, оставаме под ваш арест, сър. Няма да ви окажем по-нататъшна съпротива.
— Чудесно, мистър О’Хара!
Един моряк отведе пленниците. Джером тръгна да огледа плячката, когато забеляза едно младо момче, което се вкопчи в краката му, леейки сълзи.
— Къде сте ранен, моряче? — попита Джером. Момчето примигна мъчително.
— В коляното, сър. Ще загубя крака си. Джени няма да ме обича вече, пък и как би могла да обича половин мъж?
— Загубата на крак няма да те направи по-малко мъж. Това, което имаш вътре в себе си, те прави цял или непълноценен. Не се предавай. — Той извади ножа си и момчето пребледня. Но когато разряза внимателно окървавения му панталон, то отново си пое дъх. — Не е раздробено. Уцелили са те зад капачката. Можем да извадим куршума и ако не се развие инфекция…
Момчето сграбчи ръката му.
— Спасете ми крака, сър! Ако го спасите, ще ви бъда роб до гроб, завинаги!
Джером освободи ръката си и извика хирурга. Дейвид прегледа коляното и кимна.
— Може да се оправи. Все пак има риск.
— Добре. Качете го на борда на_„Лейди Варина“._ Донесете ми и списък на загиналите и ранените, проверете товара и ми донесете опис на инвентара. Ще бъда в каютата си.
Джером се върна на своя кораб и се вглъби в размисли. Реши да спре в Джаксънвил — там можеха да поправят пробития съд — имаха отчаяна нужда от кораби. Трябваше да отложи пътуването си до полуострова, но пък и връщането у дома беше лукс, който не можеше да си позволи точно сега. Все пак щеше да го направи възможно най-скоро, обеща си той.
Изведнъж на вратата му се почука. Очаквайки хората със списъците, той не вдигна очи. Някой се прокашля. Джером погледна и видя ранения младеж, подпрян на парче дъска вместо на патерица.
— Какво искаш, да ти изтече кръвта ли? — скара му се Джером. Момчето поклати глава.
— Аз просто… Е, вашите моряци са добри хора. Вие сте капитан Макензи. Този, когото наричат дявол, морски дракон и разни такива неща. Но това не е вярно, а пък и никой от вас не се опита да ни потопи или изколи, или…
— Не, не съм дракон — каза Джером, развеселен.
Момчето се поколеба отново.
— Ами, имам една информация, която може би трябва да знаете, защото приятелят ми Съли, той не е ранен, както и да е, та той ми каза, че капитан Бригс и лейтенант Уейлън се канят като че ли да бягат с дъщерята на генерала.
— Дъщерята на генерала ли? — рязко попита Джером, смаян от буцата, която стегна гърлото му.
— Мис Магий, сър. — Той се прокашля. — Като че ли целият свят знае как сте я отвлекли, капитане.
— Какво…? — Риса беше на борда на пленения кораб?
— Така че естествено те възнамеряват да я спасят.
— И… защо дойдохте при мен?
— Защото тези глупаци ще я убият. Ще се удавят и акулите ще ги изядат. Струва ми се, че дори, както пише във вестниците, да сте дивак и да сте я опозорил, е по-добре тя да остане при вас, отколкото да умре с онези.
— Разбирам. Просто по-малкото зло. Благодаря ти, моряче. А сега, млади мистър, марш в лазарета. Не ще поема и твоята смърт на съвестта си.