— Лейтенант, при какво ниво на алкохол в кръвта един човек се смята за пиян според закона в Калифорния?
— Нула цяло нула осем.
— Значи полицай Шолер е превишавал три пъти законовия лимит за шофиране?
— Не съм правил сметки, но определено беше много пиян.
— Пиян до неспособност да се изразява ясно?
Милс скочи.
— Възражение. Изисква извод.
— Приема се.
Уошбърн направи пауза, после подходи по различен начин.
— Ивън отговори ли веднага на въпроса ви какво му се е случило?
— Не.
— Докато бяхте в апартамента ви, нарече ли ви по име?
— Не.
— Речта му беше ли неясна?
— Да.
— Наложи ли се да му повтаряте въпросите, преди да ви отговори?
— Да.
— Сега кажете, лейтенант Лохланд, той нито веднъж не каза, че е убил Рон Нолан, нали?
— Не, не каза.
— Единствено каза, че му е сритал задника, прав ли съм?
— Точно така.
— И да използвам същата цветиста фраза, Ивън Шолер изглеждаше така, сякаш и неговият задник е бил сритан?
— Да, беше здравата бит.
— И е казал още нещо след думите, че е сритал задника на господин Нолан?
— Каза: „Точно така, по дяволите“.
— Преди да каже това вие му съобщихте, че Рон Нолан е мъртъв, нали? Но нямаше начин да разберете дали той ви е разбирал, нали?
— Е, не със сигурност.
— Беше пиян, бит, и говореше доста несвързано, нали?
— Да.
— И така, ще повторя въпроса си, бяхте ли сигурен дали той ви чуваше и разбираше, когато му казахте, че Рон Нолан е мъртъв?
— До голяма степен сякаш беше някъде другаде. Не мога сто процента да кажа, че разбираше какво се случва.
— Полицай Шолер каза ли нещо друго, докато го транспортирахте към управлението?
— Само несмислени неща. Просто бръщолевеше.
— Ваша чест — сега Милс бе скочила наистина разгневена. — Моля за съвещание.
Очевидно страстите наоколо вече се бяха нажежили. Толсън мисли цели трийсет секунди преди да измърмори, да кимне с глава и да повика с ръка двамата адвокати на третото им съвещание за този следобед.
Когато дойдоха отпред, Толсън ги чакаше с насочен показалец като учител.
— Това постоянно заяждане започва да ми лази по нервите. Така не се води процес.
Но очите на Милс хвърлиха мълнии, докато отговаряше:
— Аз също бих предпочела да нямаме подобни проблеми, но поведението на господин Уошбърн е безотговорно! Вие Току-що приехте възражението ми за неясния говор, а сега свидетелят говори за същото, само малко замаскирано.
— По начин, който не дава повод за заключения относно душевното състояние на клиента ми, Ваша чест. Според мен именно това има предвид направеното възражение. Лейтенант Лохланд определено има право да нарече бръщолевенето „несмислени неща“.
Но Милс не беше готова да се предаде. Сдържано каза:
— Ваша чест, очевидно ако обвиняемият е говорил несвързано, по-ранните му думи нямат същата сила.
Уошбърн бе натрупал огромен опит в подобни ситуации. Изкушението беше да започнеш да отговаряш директно на опонента си, а това неизбежно разгневяваше съдиите. Затова без да сваля поглед от Толсън каза напевно и спокойно:
— Това разбира се до голяма степен е целта на моите въпроси, Ваша чест. Разграничението между един злополучен епитет и уличаващ в престъпление отговор на въпрос, макар и твърде дълбоко, за да бъде разбрано от моята опонентка, има огромно значение.
— Добре, достатъчно ви слушах и двамата. Ще позволя въпроса и отговора. Госпожице Уелан-Мийли, вие разбира се можете повторно да разпитате свидетеля. — Той отново насочи показалец към тях. — Днес няма да позволя повече такива обсъждания. Свидетелят вече е тук почти от един час и две трети от времето ние сме тук да спорим за четири-пет думи. Това трябва да се прекрати. Ако имате възражения, повдигайте ги по обичайния начин, а аз ще се произнеса, както намеря за добре. Но край на тези шикалкавения. Ясно ли е? И на двамата?
Уошбърн кимна сърдечно.
— Да, Ваша чест.
Милс стоеше като побита на мястото си, очевидно все още твърде ядосана, за да може да отговори. Толсън спря твърд поглед върху нея.
— Адвокат? Разбрахме ли се?
— Да, Ваша чест — най-после се изтръгна от устата й.
Лохланд все още беше на скамейката, току-що потвърдил, че в съботата на ареста Ивън е бил извор на несвързани и безсмислени приказки. На Уошбърн можеше да му се прости усещането, че нещата се развиват както иска той. След като мина покрай редицата съдебни заседатели със снимката при ареста, веществено доказателство номер едно на защитата, на която един напълно раздърпан Ивън гледаше безучастно в обектива и така потвърди обърканото му състояние в онзи момент, Уошбърн се обърна към Милс с най-кавалерския си маниер: