— Можете да разпитате повторно свидетеля.
Милс хвърли поглед към часовника, който показваше 4:45. Вероятно можеше да вмъкне един-два въпроса във връзка с това дали думите на Шолер „Точно така, по дяволите“ са прозвучали смислено или не на лейтенанта, но в крайна сметка реши, че това би послужило само да подчертае атаката на Уошбърн — че нищо казано от Шолер не е имало някакво значение. Дори онова „Точно така, по дяволите“, заради което бе положила такива огромни усилия. Именно това беше казал и у нея нямаше съмнения какво означава — то се равняваше на признание, че Шолер е убил Нолан и Уошбърн го знаеше отлично. Но как можеше да знае дали така щяха да го изтълкуват съдебните заседатели. Щеше да се наложи да се довери на здравия им разум.
Всичко, което искаше в момента бе този ден да остане зад гърба й. На другия ден я чакаха нови удари от страна на Уошбърн, но все пак козовете бяха нейни — Ивън Шолер беше виновен и съдебните заседатели щяха да го разберат. Вдигна поглед към съдията и едва потисна импулсивното желание да се усмихне, което бе се зародило в крайчетата на устните й. Погледна журито, Уошбърн и отново съдията.
— Нямам въпроси — каза.
Толсън спусна чукчето.
— Съдът се разпуска до 9:30 утре сутринта.
25.
Противно на очакванията, Фред Спиноза съвсем не беше свидетел, враждебен към обвинението.
Всъщност той се чувстваше сериозно оскърбен, че някой, който е работил за неговата служба, играл в неговия отбор по боулинг, използвал помощта му да открие адреса на къщата, в която е планирал да влезе и където след това е щял да извърши убийство, и дори е идвал в дома му и е играл ролята на герой от войната пред децата му… Всеки път щом си помислеше за това, червата му се преобръщаха. Вярваше, че в ада има специално място, запазено за онзи, който е могъл да постъпи така с децата му.
Нямаше значение какво е направил Ивън Шолер с Рон Нолан.
Сияещ в тъмносинята си униформа, Спиноза се настани на свидетелската скамейка близо до банката на съдията. В кариерата си бе прекарал доста време като свидетел и никога не бе изпитвал повече нужда от този натрупан опит, колкото днес. Уелан-Мийли излезе иззад своята маса пред претъпканата зала и застана по средата на разстоянието между него и съдебните заседатели.
Няколко пъти след като се запознаха по повод на този процес Милс и той бяха имали случай да пийнат заедно. За кратко през първите седмици бе останал с впечатлението, че тя може би го сваля, но въпреки че я намираше за доста привлекателна, той обичаше Лиза и бе дал на Милс достатъчно ясно да го разбере. Ако наистина бе хвърлила въдицата, то тя избра да я отдръпне.
Но някаква химия, знаеше той, все още искреше помежду им.
Знаеше, че това ще бъде добре разиграно пред журито — просто едно от онези недоловими неща, които понякога се случват по време на процес. Важен свидетел на Народа и помощник на Областния прокурор, работещи в неуговорен и сдържан синхрон, можеха да внесат в делото на едно обвинение усещането за справедливост и необорима убедителност.
Милс изглеждаше спокойна и самоуверена, когато кимна на съдебните заседатели. След това му се усмихна.
— Лейтенант Спиноза, каква длъжност заемате в управлението на полицията?
— Началник-отдел „Убийства“.
Премина през подробностите за неговата служба и накрая стигна до същността.
— Обвиняемият беше полицай, нали?
— Да, беше патрулиращ участъков полицай преди да замине зад океана, а когато се върна, пое предишната си служба.
— Как стана така, че се запознахте?
Спиноза изстреля нещо като полуусмивка към журито. Какво щеше да направи? Да каже истината.
— Играехме заедно в отбора по боулинг.
— Можете ли да кажете на съдебните заседатели кога за първи път се натъкнахте на връзка между обвиняемия и жертвата в този случай, Рон Нолан.
— Да. Бях в офиса един уикенд. Току-що бяха съобщили за убийството на семейство Халил и аз трябваше да работя извънредно. Случайно открих обвиняемия пред един от компютрите и го попитах какво прави. Той ми каза, че се опитва да открие адреса на местен наркодилър.