— Открихте ли негови отпечатъци по гранатите?
— Не. Повърхността им е неравна и нищо снето от тях не може да се използва.
— Но Беретата с отпечатъците на обвиняемия беше в раницата при гранатите, нали?
— Да.
— Можехте ли в онзи момент да кажете дали с пистолета е било стреляно наскоро?
— Не, само че не е било стреляно с него след последното му почистване. Но нямаше начин да кажем преди колко време е бил почистен.
Милс продължи без да забавя темпото.
— Пистолетът беше ли зареден?
— Да. Магазинът беше пълен и имаше един патрон в гнездото.
Милс знаеше, че е свършила добра работа с Риджио, която в известен смисъл беше идеалният свидетел — безпристрастно равно, придържащо се към фактите присъствие. Но тя все още имаше нещо в запас.
— Специален агент Риджио, как открихте, че господин Нолан е убит?
Спиноза и Риджио изядоха цялата сутрин и съдът възобнови работата си в два следобед.
Уошбърн, който бе останал мълчалив по време на дългия разпит на свидетелите, не показваше ентусиазма от предишния ден, докато бавно се изправяше от стола си и вървеше напред, за да извърши кръстосания разпит.
— Специален агент Риджио, — започна той през нос — свидетелствахте, че веднага след убийството на семейство Халил сте разговаряли с няколко членове на обществото. За какво говорихте с тях?
Направихме обичайните предварителни интервюта, които се извършват при подобни събития.
— И какво се съдържаше в тези интервюта?
— Попълване на информацията за връзките между членовете на семейството и убитите, както и въпроси от делови, политически, личен и друг характер, които биха могли да хвърлят светлина върху разследването на престъплението.
— Колко такива разговори проведохте?
Милс се обади зад гърба му:
— Възразявам. Няма връзка.
— Приема се.
Уошбърн не успя съвсем да прикрие разочарованата си гримаса.
— Семейство Халил са имали простиращи се нашироко интереси в бизнеса, нали?
Отново:
— Възразявам. Няма отношение към делото.
Този път Уошбърн отговори:
— Не е така, Ваша чест. Макар че не обвинява господин Шолер в убийството на двамата Халил, обвинението се опитва да внуши без доказателства, че той по някакъв начин е замесен. Питам се дали специален агент Риджио е разпитала някой човек, свързан с бизнес интересите на господин Халил, който да е имал връзка с господин Шолер?
— Добре, отхвърля се. Можете да отговорите на въпроса.
На Риджио й беше все едно. Тя кимна невъзмутимо.
— Да, семейство Халил имаха много широко разпространени бизнес интереси.
— Само тук, в страната?
— Не, и зад океана също.
— В Ирак?
— Според децата им, да.
— Но вие не проверихте тази информация лично?
— Бяхме започнали да търсим потвърждение за цялата налична информация, когато господин Нолан беше убит.
— Значи отговорът е не. Не сте проверили информацията за бизнес интересите на Халил в Ирак, нали?
— Ваша чест — направи още един опит Милс. — Къде е връзката?
Уошбърн:
— След минута ще се изясни, Ваша чест.
— Добре, но внимавайте наистина да е така. Отхвърля се.
— Специален агент Риджио, господин Нолан е работил за охранителна компания в Ирак, нали? „Олстронг Секюрити“.
Сега Милс подскочи.
— Ваша чест, моля ви! Обсъдихме го вече. Това отклонение няма да доведе доникъде. Единствената цел в изтръгването на тези слухове е внушението, че има връзка между господин Нолан и Халил, за което няма никакви доказателства.
Уошбърн знаеше, че едно избухване по време на процеса може би ще му се размине. Той реши, че едва ли ще има по-подходящ момент от този и се завъртя яростно към Милс:
— Има далеч повече доказателства за участието на Нолан в убийството на семейство Халил, отколкото за това на клиента ми. Просто не искате съдебните заседатели да чуят нещо, което не пасва на вашите теории.
Бум!
— Господин Уошбърн! — изригна Толсън. — И двамата! Достатъчно. Ако го направите още веднъж, някой ще бъде глобен за неуважение към съда! Отнасяйте забележките си към съдийската банка, не един към друг. — Изгледа еднакво дълго и двамата кръвнишки, след което хвърли поглед към часовника на стената. — Обявявам десетминутна почивка за охлаждане на страстите.