Когато Уошбърн възобнови разпита, гласът му беше самата благоразумна сладост. Той извади купчина документи, изискани от ФБР, и ги подаде на Риджио.
— Специален агент Риджио, докато работихте над тези документи имахте ли възможност да изследвате осколочните гранати, открити в дома на господин Нолан?
— Да.
— Какво установихте?
— Точно тези гранати са произведени през 2002-а — ако искате складовите и серийни номера, мога да ги дам, но…
— Не е необходимо. Продължавайте.
— Били са транспортирани до Ирак през първите седмици на нахлуването.
— Знаете ли дали са били доставени на групата на господи Шолер?
— Не.
— Не знаете дали са доставени, или не са били доставени?
— Доставили са ги като част от въоръжението на „Олстронг Секюрити“ в Ирак.
— Има ли доказателства, че в някакъв момент господин Шолер е притежавал такива гранати или че по някакъв начин ги е пренесъл обратно в Съединените щати?
— Не.
— Специален агент Риджио, разполагате ли със свидетел, който да е видял тези гранати у господин Шолер в който и да е момент?
— Не.
Макар да бе получил подходящите отговори на последните няколко въпроса, Уошбърн знаеше, че постигнатото не е кой знае какво и вероятно нямаше да получи нищо повече. Усмихна се на свидетелката.
— Благодаря. Нямам повече въпроси.
26.
До следобеда на следващия вторник времето силно се беше променило. Твърде ранна за сезона буря бе изтръгнала дървета и наводнила много от по-ниските улици покрай сградата на съда. Това предизвика такъв хаос в движението, че заседанието започна едва в единайсет часа, за да се разпусне веднага след това за ранна обедна почивка.
През предишните два дни на процеса Уошбърн нямаше кой знае какво да каже на свидетелите, призовани от Милс. Другият агент на ФБР Джейкъб Фрийд даде почти същите показания като партньорката си Марша Риджио. Уошбърн отново вдигна малко шум по въпроса с произхода на осколочните гранати и липсата на истинско разследване на живота и мотивите на други вероятни извършители на убийствата на Халилии Нолан, след като са определили Ивън като основен заподозрян. Но той знаеше, че едва ли по някакъв начин е навредил на делото на обвинението — факт беше, Уошбърн трябваше с неохота да признае, че Спиноза и ФБР бяха имали слаба координация помежду си, и все пак разполагаха с доста убедителна верига от доказателства. В крайна сметка Уошбърн искаше само да махне Фрийд от свидетелската скамейка колкото може по-бързо, но все пак показанията му отнеха почти половината от работното време.
Ключарят Дейвид Салдар също застана на свидетелското място и беше най-притесненият и чувстващ се неловко свидетел до този момент, но дадените от него показания не поднесоха изненада. Той говореше за един неоспорим момент — Ивън Шолер бе направил точно каквото бе направил според Салдар. Беше излъгал приятел, беше използвал полицейска униформа, за да подкрепи правдоподобността на искането си, беше влязъл в чуждия дом. Не беше приятно за защитата, но Уошбърн не можеше да направи нищо по въпроса.
Последният свидетел на Милс, който отне по-голямата част от времето предишния ден, понеделник, беше Тара. Въпреки че ясно показа на съдебните заседатели обвързаността си с Ивън, тя не само потвърди факта, че Нолан е бил загрижен и разтревожен от влизането на Ивън в къщата му, но и даде съкрушаващото показание за заплахата, отправена от Ивън в „Стара Градска Травена“.
Свидетелските показания на жена, която очевидно не би искала да навреди на обвиняемия, въздействаха на съдебните заседатели с особена сила. Колкото и да се опитваше, Уошбърн нямаше за какво да я подложи на кръстосан разпит — че не е повярвала в уверенията на Нолан, че Ивън е подхвърлил оръжието в дома му? Че Ивън не е искал наистина да го убива, каквито са били думите му? Никое от тези мнения нямаше да бъде допуснато, тъй като според журито всички те биха били мненията на жена, която със сигурност би излъгала, ако лъжата щеше да помогне на защитата на нейния любим.
Сега обвинението бе приключило и Уошбърн щеше да има възможност да представи своята защита. Но при липсата на клиент, който не можеше дори да отрече, че е извършил престъплението, при отсъствието на друг заподозрян и при това изобилие от мотиви и възможности, тежащи срещу Ивън, той знаеше, че го очаква може би най-голямото предизвикателство в адвокатската му кариера. Не разполагаше с много, а и онова, което имаше бе в най-добрия случай съмнително.