Милс, сварена неподготвена, се върна до масата си, провери нещо в своите папки, обърна една-две страници и се обърна да погледне назад.
— Добре тогава. — Решена да не показва пред съдебните заседатели, че е извадена от релси, Милс се усмихна през стиснати зъби. — Благодаря ви, Ваша чест. Ще прекратя въпросите по тази тема и ще се върнем към нея по-късно.
Лишен от възможността да се позове на ПТСР, надеждата на Уошбърн продължаваше да е свързана с някакъв вид медицински показания. Ако съдебното жури не приемеше факта, че Ивън е преживял някакъв вид временно състояние на безпаметност, то не му оставаше никакъв аргумент за защита, освен че е лъгал. За тази цел Уошбърн бе прекарал няколко часа през изминалия уикенд в подготовка на показанията на следващия си свидетел. Можеше само да се надява, че това щеше да е достатъчно.
— Доктор Бромли, каква е медицинската ви специалност?
— Невролог съм в медицинския комплекс на Станфорд в центъра за работа с ветерани в Пало Алто.
— Лекувате мозъци, така ли е?
Прехвърлил петдесетте, макар да изглеждаше с десет години по-млад, Бромли беше безупречно облечен. Силна челюст, едър нос, неразгадаемо изражение на устата и къса, добре поддържана афроприческа. Излъчваше стоманена увереност. Сега кимна и си позволи лека усмивка, която смекчи чертите му.
— Този е непрофесионалният израз, да.
— Докторе, познавахте ли господин Шолер преди да бъде арестуван?
— Да, беше мой пациент в центъра за работа с ветерани след като бе изписан от „Уолтър Рийд“.
— Според вас, докторе, какво е било състоянието му в Уолтър Рийд?
— Бил е приет там през септември, предишната година. Когато пристигнал бил в безсъзнание поради раните, получени зад океана. Лекарите вече били извършили краниотомия — изрязване на част от черепа, за да се позволи на мозъка да се раздуе — и състоянието му било тежко. Смятали за твърде вероятно да умре. Втората допустима вероятност била да оцелее, но да остане само да вегетира като зеленчук.
Уошбърн забеляза как неколцина съдебни заседатели трепнаха при това брутално, съставено само от факти изложение.
— А когато за първи път го видяхте тук, в Калифорния? Между другото, кога се случи това?
— Средата на март, девет месеца след раняването му. Беше отбелязал едно почти чудотворно възстановяване.
— В какъв смисъл?
— Почти всякакъв. Три месеца преди това бяха поставили обратно парчето от черепа му на място, а речевите модели се бяха върнали почти към нормалното. Паметта му все още проявяваше краткотрайни пропадания и на моменти му се губеха думите, но с всеки тест изглежда се подобряваше и в тази насока, физическата му координация беше такава, че нямаше проблеми да препоръчаме връщането му на работа като полицай, стига задачите му да не са свързани с прекалено силно напрежение или стрес. Накратко, това беше най-забележителното възстановяване след мозъчна травма, която някога съм виждал за двайсет години медицинска практика.
Уошбърн кимна, щастлив, че се е спрял на Бромли. Винаги го беше вписвал в картината, но възможностите за защита, позовавайки се на ПТСР, винаги му се бяха стрували по-привлекателни и покоряващи. Сега, знаейки какво предстои да бъде казано, той започна да храни малък лъч надежда, че едно ясно медицинско обяснение ще произведе почти същия резултат като ПТСР. Ако успееше да превърне клиента си в жертва на каквото и да било, тогава все пак имаше шанс.
— Докторе, имахте ли възможност да прегледате обвиняемият след арестуването му?
— Да.
— Колко време след това?
— Два дни.
— Какво беше състоянието му в онзи момент?
— Предимно страдаше от главоболие. Но също показваше доста остра дезориентация, както и речева афазия. Всичко това разбира се съответства на симптомите при мозъчна травма.
— Но вие казахте, че симптомите на мозъчна травма са били изчезнали няколко месеца преди това?
— Да.
— И все пак те изглежда са се върнали отново. Така ли е?
— Точно така.
— Защо се е получило това?
— Заради нова травма. В момента, когато извърших прегледа, господин Шолер беше преживял няколко нови наранявания в главата.