Все пак още разполагаше с показанията на Бромли за всичко, което Ивън беше преживял заради травмата в главата. Можеше да продължи да страда от последиците цял живот. Няколко съдебни заседатели може би щяха да допуснат това като смекчаващо вината обстоятелство от съжаление към Ивън заради състоянието му. Но показанията на Бромли не предлагаха никакво доказателство, че Ивън е бил неспособен или некомпетентен да извърши убийството на Рон Нолан. И в крайна сметка този факт вероятно щеше да осъди клиента му. Беше се заблуждавал да мисли другояче.
Той се върна до масата си и пийна вода. Завъртя се и пак отиде до средата на залата. Все още се колебаеше.
— Господин Уошбърн — с известна загриженост се обади Толсън. — Всичко наред ли е? Бихте ли искали да дам почивка?
— Не, Ваша чест. Благодаря.
След това направи типичния си поклон, благодари на Бромли и предаде свидетеля на Милс.
Обвинителката скочи от мястото си и тръгна с ентусиазъм, който каза на Уошбърн, че проблемът е бил забелязан от нея. И наистина още първият й въпрос бе насочен натам.
— Докторе, по въпроса с тези изключвания на съзнанието, за които говорихте. Казахте, че обикновено траят няколко минути, нали?
— Обикновено да, макар че може да варира.
— Така и казахте. Значи свидетелствате, че тези изключвания могат да траят няколко дни, така ли е?
— Пак ще повторя, терминологията за изключване на съзнанието не е точна. Ако говорим за припадък или гърч, бих казал не. Обикновено те не траят повече от десет минути. Истинското състояние на безсъзнание обаче може да продължи до безкрай, макар че аз не бих го нарекъл временно изключване на съзнанието.
— Има ли начин да уверите журито, че обвиняемият е претърпял някакъв вид изключване на съзнанието в нощта на побоя?
— Не, не мога да кажа това.
Милс хвърли тържествуващ поглед към съдебните заседатели, след което се обърна към Бромли.
— Благодаря, докторе. Това е всичко.
— Аз ли не разбирам или този път като че ли не мина много добре? — попита Ивън.
Намираха се в ареста зад съдебната зала през почивката. С жест, който Уошбърн изтълкува като съчувствие, съдебният пристав беше донесъл и за двамата чаши прясно приготвено горещо кафе. Това обикновено не се допускаше, тъй като заподозрян с чаша горещо кафе можеше да се окаже заподозрян, който напада хора с него, но днес по някаква причина — дали не беше промяната на времето? Или трогателният разказ на Бромли? — приставът бе предложил това и те с радост приеха.
Уошбърн разбира се опита да омаловажи проблема. Повдигна рамене и отговори:
— Онофрио и Бромли разказаха доста от това, през което си преминал. Някой от това жури ще прояви съчувствие, ще видиш.
Той отпи от горещата течност. Храбрият тон не беше само за да издигне собствения му имидж в очите на клиента. Следващият, който щеше да застане на свидетелстката скамейка беше Ивън и Уошбърн искаше той да излъчва спокойствие и увереност, докато е там. Най-накрая щеше сам да разкаже историята си, и по-важното, трябваше да се опита да спечели с нея журито.
Но историята не беше особено добра и двамата мъже сякаш го осъзнаваха.
— Не го приемай така зле. — Невъзмутим, овладян, Уошбърн се облегна назад на стената и прехвърли крак върху другия. — Все още смятам, че имаме добра възможност да стреляме, но също така мисля и че съдът ще погледне благосклонно на едно предложение за апел.
Ивън обърна глава и спря гневен поглед върху Уошбърн.
— Вече го обсъдихме.
— Да. И сега ти ще се изправиш пред съдебните заседатели и ще им кажеш, че не си убил Нолан.
— Точно така.
— А имаш ли някаква идея кой го е направил?
— Не съм аз.
— Защото не си спомняш, че си го направил?
— Арън. Слушай. Не мога да повярвам, че съм го бил с ръжен, после съм го застрелял в главата и накрая не си спомням нищо. Щях да помня.
Уошбърн въздъхна.
— Добре, както каза, вече обсъждахме това. Но можем да кажем, че по-късно си отишъл при него да разговаряте, а той те е нападнал. Ти си бил слаб заради предишния бой и не си имал друг избор, освен да хванеш ръжена и…