Ивън вдигна ръка.
— … да го екзекутирам с изстрел от упор в главата. Не съм направил нищо такова. Аз не съм такъв.
— Да, но въпросът не е в това. — Той вдигна кафето си и отпи. — Нищо ли не си спомняш от онези четири дни?
— Да не би да си мислиш, че не съм се опитвал? Нали не смяташ, че не искам да си спомня даже нещо съвсем дребно?
— Може да си бил пиян през цялото време. — Уошбърн потърка с длани крачолите на панталона си. — Искам внимателно да помислиш върху това, Ивън. Ако се е случило тъкмо това, то поне ще даде на журито още храна за размисъл.
— Ако сега променя историята си, ще означава, че преди това съм излъгал, нали?
— Не. Ако сега си си го спомнил, то е дошло под стреса от процеса.
— Ужасно удобно. За половин секунда ще прозрат истината.
— Добре, да речем че си бил вкъщи през цялото време. Страдал си от побоя и си пил, за да притъпиш болката. Въобще не си напускал апартамента.
— Но как ще ми помогне това? Те все пак трябва да ми повярват.
— Не, не трябва те да ти повярват. Трябва един от тях да ти повярва. Много по-добре е да кажеш: „Аз не го направих“, отколкото: „Не си спомням, но вероятно не съм го направил аз“. Разликата е огромна.
Ивън пое няколко пъти дъх.
— Мислех че са важни доказателствата. Не какво казвам аз. Какво казват уликите.
— Проблемът, приятелю, е, че уликите чудесно доказват, че си го направил. — Точно в този момент се появи приставът и Уошбърн потупа клиента си по бедрото. — Допий си кафето. Тръгваме.
27.
След месеци на обмисляне, безкрайни тренировки и стратегически наставления, аргументи, разногласие, помиряване и прогнозиране, времето, което Ивън Шолер прекара на скамейката в съда бе наистина много кратко. Уошбърн не виждаше причина да кара клиента си да минава през всичките причини, които е имал да мрази жертвата. Всичко това бе изтъкнато от предишни свидетели. Всъщност имаше две нишки, които според Уошбърн имаха шанс да въздействат на журито, дори и само защото предлагаха алтернативно обяснение на случая. Той мина директно на тях.
— Ивън, защо влезе в дома на господин Нолан?
— Първо, нека да кажа, че това беше грешка. Нямам извинение и не биваше да го правя. Трябваше да споделя подозренията си към господин Нолан с отряда от отдел „Убийства“.
Милс скочи на крака.
— Ваша чест, той не даде отговор на въпроса.
— Приема се. — Строгият поглед на Толсън се премести от Уошбърн върху Ивън и той се обърна към обвиняемия. — Господин Шолер, моля ви да отговаряте на въпросите, както ги задава вашият адвокат. Не сте тук, за да произнасяте речи.
— Да, Ваша чест. Съжалявам.
— Добре. Господин Уошбърн, продължавайте и внимавайте, моля ви.
Уошбърн повтори въпроса и Ивън отговори:
— Защото бях научил за убийството на семейство Халил от вестниците, а след това и от лейтенант Спиноза. Когато бях в Багдад, ходих на една мисия с господин Нолан и тогава той използва осколочни гранати. След това, като знаех, че господин Халил е от иракски произход и как господин Нолан си изкарва прехраната, си помислих, че той може да има нещо общо с тези убийства.
— Защо, както казахте, просто не отидохте в отдел „Убийства“?
— Защото можеше и да греша, а това щеше да ме направи глупак в очите на лейтенанта и Тара, а аз не исках да го приема.
— Защо?
— Първо, защото аз самият съм полицай. Второ, надявах се да възобновя връзката си с Тара.
— Добре. И така, разбихте дома на господин Нолан?
— Влязох вътре, да.
— Опитвайки се да откриете доказателства, че господин Нолан е бил замесен в убийството на двамата Халил?
— Точно така.
— Не ви ли хрумна, че това предположение е малко изсмукано от пръстите?
— Въобще не. Виждал съм как Нолан убиваше хора.
Милс извиси глас:
— Възражение.
— Ваша чест — отговори Уошбърн. — Господин Нолан е бил офицер от служба за охрана. Понякога работата му е била да убива хора. Господин Шолер го е познавал в тази светлина от Ирак. Тук няма никаква отрицателна оценка.
Толсън върна очилата си на носа.
— Възражението се отхвърля.
— Добре — продължи Уошбърн. — Ивън, когато влезе в дома на господин Нолан откри ли нещо, което според теб го свързваше с убийството на семейство Халил?
— Да.
Ивън описа действията и мотивите си подробно и ясно — осколочните гранати, това че бе пипал пистолетите в раницата и на леглото, компютърните файлове. Както го бе инструктирал Уошбърн, Ивън отправяше разказа си към съдебните заседатели и по-специално, без да бъде твърде очевидно, към госпожа Елърсби — третата отляво във втората редица.