— Значи ти копира файла със снимките?
— Да.
— Значи, сега вече разполагаше с доказателство или възможно доказателство за връзка между господин Нолан и убийството на семейство Халил. Какво направи след това?
— Не исках да вземам никое от доказателствата, за да са там, когато ФБР дойдат да претърсят къщата…
Милс избута назад стола си с вибриращо изскърцване и изсумтя под нос:
— Хайде сега.
Толсън удари с чукчето доста ядосан.
— Ако можех да съм сигурен, че го направихте нарочно, госпожице Милс, веднага щях да ви накажа за неуважение към съда. Няма да допусна театралничене в тази зала! Следващ такъв изблик и наистина ще съжалявате. Предупреждавам журито да пренебрегне непрофесионалния ви коментар. — След това се обърна към Ивън: — Продължавайте, господин Шолер.
Ивън издиша дълго, за момент очевидно наистина неспособен да си спомни, докъде беше стигнал е показанията си. Уошбърн веднага се възползва от момента:
— Извинете, Ваша чест. Клиентът ми изглежда преживява моментна загуба на паметта.
— О, Божичко! — прошепна Милс.
Бум! Бум!
— Това е, госпожице Милс. Вие ще бъдете наказана за неуважение към съда. Ще обсъдим размера на наказанието ви по-късно, без присъствието на съдебните заседатели. — С уста стегната в корава линия Толсън посочи двамата адвокати. — Тук слагате край на всичко това. Предупреждавам ви. Господин Уошбърн, клиентът ви има ли нужда от минута, за да се оправи?
— Ивън? — попита Уошбърн. — Добре ли си?
— Добре.
— В такъв случай нека стенографът да прочете последния въпрос — помоли Толсън.
Въпросът върна Ивън до момента, в който беше спрял — когато казваше, че не е искал да взема никое доказателство, за да може ФБР да ги открият при претърсването на къщата.
— Затова реших да направя копие на файла със снимките, който според мен съдържаше такива на дома на семейство Халил. Взех една от дискетите, копирах файла и го занесох вкъщи.
— Чакай малко. Ти си полицай и си разполагал според теб със сериозна улика за убийство и все пак не си се обърнал към отдел „Убийства“?
— Да, не го направих.
— Защо?
— Защото не можех да им кажа, без да призная, че съм получил информацията по незаконен начин. Такова нещо не би било допуснато в съда.
— Какво направи в такъв случай?
Уошбърн караше Ивън да минава през всяка подробност, за да е сигурен, че съдебните заседатели разбират всеки нюанс, а отпечатъците на Ивън по дискетата — неговото единствено, но съдбоносно недоглеждане — го бяха свързали с влизането в онази къща.
— Бях научил, че ФБР разследва случая Халил и изпратих дискетата на тях.
— Какво стана после?
— После господин Нолан се е прибрал и е разбрал, че някой е влизал в дома му.
— Всъщност, че си бил ти, Ивън. Не е ли така?
— Да, като се има предвид начина, по който се развиха нещата. Да, очевидно. Така че е обърнал всичко и е направил да изглежда сякаш аз съм подхвърлил доказателствата в дома му и между другото, че аз съм убил двамата Халил.
Уошбърн знаеше, че подобно разсъждение е недопустимо в съда. Надяваше се обаче на Милс все още да й се вие свят заради полученото наказание, а мъмренето, което бе получила пред съдебното жури да я държи кротка за известно време. Той продължи натиска в същата посока:
— А ти наистина ли уби семейство Халил?
— Не.
— Беше ли обвинен в убийството им?
— Не.
— Изпращал ли си осколочни гранати или някакъв друг вид оръжие или амуниции от Ирак в Съединените щати?
— Не съм.
— Някой някога представял ли е доказателства, че ти си изпратил тези неща от Ирак в Съединените щати?
— Не.
— Когато научи, че господин Нолан е разменил ролите и е докладвал на ФБР, каква беше твоята реакция?
— Бях бесен. Исках да го открия и да го пребия.
— Не искаше ли да го убиеш?
— Това никога не ми е минавало през ума. Просто бях ядосан. Искаше ми се да го ударя здраво.
— С метални боксове?
— Случайно бяха у мен онази нощ и когато стигнах къщата реших, че може да ми потрябват. Господин Нолан имаше отлична подготовка за водене на ръкопашен бой, по-добра от моята, и аз исках да изравня силите.