— Знам. Добре, по-нататък. — Милс направи бързо справка с бележките си. — Но нека да се върнем на това какво всъщност се е случило, какво според доказателствата безспорно се е случило. Въоръжен с метални боксове и признавайки пред Тара Уитли, цитирам, че ще сложи край на това, край на цитата, обвинителят отива с колата си до жилището на господин Нолан и го напада. Следва бой, в който и двамата мъже получават наранявания. Три дни по-късно върху леглото в спалнята на господин Нолан е открит пистолет с отпечатъците на обвиняемия, близо до мястото, където жертвата лежи на пода, простреляна смъртоносно в главата с оръжие от същия калибър.
Какво точно се е случило през онази нощ? Единственият човек, който може да ни каже това твърди, че не помни нищо от онзи момент. Не помни нищо въобще. И това при показанията на неговия лекар, че изключването на съзнанието трае не повече от десет минути. Това оставя доста време, което обвиняемият не може да обясни и за което нищо не помни. Изслушаните показания, и онези от неговите свидетели, не подкрепят твърденията му.
Така че при липса на абсолютна сигурност, на нас ни остава само едно — да си зададем въпроса какво е най-разумното обяснение на фактите, изложени в показанията. По-разумно ли е да приемем, че обвиняемият е приключил боя си с господин Нолан и след това, пиян и с мозъчно сътресение, се връща сам с колата си до своя апартамент, където продължава да пие два дни, докато някакъв неидентифициран трети човек, поради някаква необяснена причина…
— Може би по-добре е „необяснима“.
— … поради някаква необяснима причина влиза в жилището на господин Нолан, пребива го с ръжена и след това го застрелва? Или е по-разумно да повярваме, че въоръжен с металните си боксове обвиняемият е надвил господин Нолан в боя и като край на цялото упражнение го застрелва в главата с пистолета, открит на местопрестъплението? Тогава, дами и господа, и само тогава той се е върнал вкъщи и продължил да пие до несвяст. — Милс спря, срещна погледа на Фелис и поклати глава. — Мразя този тип.
— Не си личи — коментира секретарката й. — Всичко е ясно и обективно. Напълно го приемам.
— Не е ли малко кратко?
— Според мен не.
Милс вдигна очи към часовника на стената.
— Време е за шоу. Представяш ли си да бия Уошбърн?
— Само не бързай. Изговаряй бавно изреченията. — Фелис се изправи и бързо прегърна шефката си. — Готова ли си?
— Както никога.
— Добре. Върви и ги разбий.
29.
До късно следобед в петък напрежението в стаята на съдебното жури се бе наистина сгъстило. Техният председател Раян Кеноу току-що беше приключил с петнайсетото преброяване на гласовете им и те, от първоначалните 8 на 4 да бъде осъден, бяха станали 11 на 1.
— Маги, — обърна се той към госпожа Елърсби — имаме още четирийсет и пет минути и след това трябва да се върнем след един много дълъг уикенд. Не искам да те принуждавам да гласуваш по различен начин, но ако си сигурна, че няма да отстъпиш и че никога няма да промениш мнението си, може би трябва просто да съобщим, че не можем да постигнем съгласие и да оставим нещата така.
Това извика изблик от ругатни от неколцина съдебни заседатели.
— След като изгубихме толкова време!
— Няма да стане!
— Това е абсурд!
— Този тип е виновен и всички го знаем.
— Може би не знаем всичко — отговори Елърсби. Денят, всъщност цялото това преживяване в съдебната зала, бе изпитание за нея, особено след като тази сутрин последните двама от нейния лагер се бяха прехвърлили в другия и оставиха единствен нейния оправдателен глас.
— Значи това е последното ти решение, Маги? — отново попита Кеноу. — Наистина ли смяташ, че не го е извършил?
— Не точно това — отговори тя. — Мисля, че може да го е извършил, както винаги съм казвала. Но не мога с пълна съвест да кажа, че това е убийство от първа степен. Ако е отишъл там да се бие с Нолан, а онзи е умрял по погрешка, това е втора степен.
Кеноу запази спокойствие.
— Само че той не е умрял от побоя.
— Не. Знам това. Понякога нещата излизат от контрол.
Съдебен заседател номер 2, Сю Уитсън, жена на годините на Елърсби която в началото беше за помилване, сега се включи в спора.
— Маги, бих застанала зад теб, само че накрая той е насочил пистолет към главата на човека и го е застрелял. Как ще обясниш това, освен че в даден момент Шолер е решил да го убие?
— Същественото е, че вярваш, че той го е убил, нали? — додаде Кеноу. — Остави настрана юридическите тънкости. Той е дръпнал спусъка, нали?