— Колко смело.
— Твърде. Но човек никога не знае. Може наистина да направи нещо.
— А Кларънс какво смята да предприеме?
Трея отново се засмя. Понякога Глицки си мислеше, че именно талантът й да се смее го бе привлякъл най-силно към нея. След смъртта на първата му съпруга Фло, той дълго време си беше мислил, че никога няма да може да се смее отново.
— Кларънс има осем адвокатски позиции, финансирани с федерални пари, но останалата част от бюджета му идва от града. Ще изчака.
— Бива те в чакането — рече Глицки.
— Няма по-добър — тя сложи ръка върху бедрото му. — Но ето че все аз говоря ли говоря. Ти изглеждаш — да не те плаша — не много по-оптимистично настроен от преди.
Глицки повдигна рамене.
— Просто свиквам с новия порядък. Възможно е даже да съм имал един почти продуктивен разговор с Даръл Брако днес.
— Харесвам Даръл. Защо „почти продуктивен“?
Сръбна от чая си и я изгледа косо.
— Може би му спестих няколко часа празно бъхтене.
— Добре, отприщвай бента — стисна крака му тя. — Може би ще ми кажеш за какво сте говорили с Даръл. Ако искаш да говориш, разбира се. Не си длъжен. Не те притискам.
Този път той наистина се усмихна.
— Има намерение да затъне в преглеждане на работните файлове на един адвокат, който изчезнал миналото лято, защото някакво нещастно момиче си мисли, че може би не е избягал и в крайна сметка не е напуснал нея и майка й. Смята, че е бил убит.
— Има ли причина да мисли така?
— Поне Даръл не знае за такава. Но най-тъжното е, че майка й се е самоубила преди два месеца и момичето просто не може да го приеме.
Трея замълча, после отпи от чая си.
— А хората разправят, че не си забавен. Как е възможно? — Тя се обърна към него. — Тази ли насърчителна и оптимистична история те накара да се чувстваш по-добре на новата работа?
— Не, разговорът ми с Даръл.
— Аха, ето какво било.
— Искам да кажа, трябва първо да повярваш, че Марли Боуен е бил убит, за което няма никакви доказателства, иначе защо изобщо ще търсиш там?
— Чарли Боуен — повтори Трея. — Откъде ми е познато това име?
— Той е бащата. Изчезналият човек.
— Адвокат? Познавах го, Ейб. Той е онзи адвокат, чиито дела наследи Диз.
— Нашият Диз?
— Нашият Диз. — Трея отново стисна крака му. — Може би Даръл трябва да говори с него.
31.
На следващата сутрин, петък, 4-ти май, Глицки и Трея заедно отидоха с колата на работа. Благодарение на щедростта на Кларънс Джакман, Трея разполагаше със собствено място за паркиране зад затвора, което намираше може би за най-голямото предимство на работата си.
Днешният фронт на високо атмосферно налягане бе изчистил небето и прогонил напластяванията от морето към остров Фаралонес, така че слънцето даваше нетипична за сезона топлина. Макар да не се чувстваше и най-малък полъх, някаква щастлива природна случайност бе донесла силна ароматна вълна от главния цветарски пазар наблизо. Трея излезе от колата, погледна над предния капак към съпруга си и каза:
— Денят е прекалено хубав. Усещаш ли как мирише? Ако наистина бяхме свободни духове, днес нямаше да ходим на работа.
— Така ли? Какво щяхме да правим тогава?
— Каквото искаме. Щяхме да танцуваме, да пеем, да вземем парахода до Саусалито.
Глицки заобиколи пред колата и застана срещу нея, докато и двамата гледаха към съдебната палата.
— Ако бяхме свободни духове — каза той, — и двамата щяхме да бъдем уволнени. Значи имаме късмет, че не сме такива.
— Е, ти може и да не си — тя спря да крачи, спирайки и него по този начин, и силно помириса въздуха. — Но аз поне ще си открадна един миг да се порадвам на това.
— Все едно миришеш рози.
— Трябва да опиташ. Затвори си за малко очите и вдишай.
Глицки последва инструкциите, а после отвори очи.
— Да, рози — каза той. — А после всичко останало.
Когато Глицки отвори вратата на приемната на отдел „Убийства“, видя Дизмъс Харди. Беше облечен за работа в костюм и вратовръзка и гледаше часовника си.
— Закъсня две минути — каза Харди. — Какъв пример даваш на подчинените си?
— Трея ме задържа. Стояхме на паркинга да миришем цветята.
— И как бяха?
— Наистина чудесни. Някак цветни.
Глицки поздрави двамата чиновници зад бюрата и отвори вратата в преградата, която разделяше стаята, махайки на Харди да го последва. Докато отваряше вратата на кабинета си, попита: