— Човек не идва в „Свърталището на Томи“, за да яде салата — отбеляза тя и хапна от домашно приготвената туршия. — Имам предвид, напълно е законно, но няма да е правилно.
— Не че не съм съгласен с теб, но ако искаш салата, можеше да…
— Хей — тя постави ръка върху неговата. — Вече сме тук и точно сега това е идеалното място. Едва ли може да има по-добро.
Харди се огледа и кимна.
— Да. Ти го каза. Идеално е.
Франи наклони глава настрани.
— Дизмъс, добре ли си?
— Ти си вторият човек, който ми задава този въпрос в разстояние на половин час, значи е очевидно, че не съм.
— Вторият? Кой беше първият?
Той й разказа за възрастната жена на ъгъла на Мишън.
— Искаш да кажеш, че сред всичките минувачи тя спря точно теб и ти каза да се усмихнеш?
— Точно така. Но първо ме попита дали съм добре. Изглеждал съм сякаш нося света на раменете си. Като си тръгна, си помислих, че наистина се чувствам горе-долу така. Не знам защо. Не бях съзнателно намръщен или сърдит. Денят е толкова хубав… — Той остави вилицата и погледна към нея. — Все пак направо ме блъсна в главата. Все едно получих послание свише.
— И какво ти каза то?
— Да ти се обадя.
— Радвам се, че го направи.
— И аз. — Вдигна отново вилицата, бръкна в задушеното и цяла минута го разбърква. — Никога не съм си мислил, че ще го кажа, но мисля че имам проблем с това празно гнездо.
Тя остави сандвича си и отново улови ръката му.
— Да.
— Много ми беше писнало от факта, че те няма вкъщи когато се прибера, затова започнах да правя така, че да не съм вкъщи когато ти си там. Може би не го правя съзнателно, но мисля, че се получава тъкмо така. Това направо ме съсипва.
— Знам. И мен. — Тя вдигна салфетката към окото си и го избърса. — Не е толкова че ми липсват, знаеш ли. Искам да кажа, не искам повече да живеят с нас, бог ми е свидетел. Достатъчно бяха при нас. Просто не знам какво да правя със себе си, затова си запълвам времето с работа, а после се прибирам и тебе също те няма…
Харди най-сетне успя да сложи в уста малко от чудесното задушено и го поля с малко „Анкър Стийм“.
— Мисля си дали да не въведем отново вечерта за среща. Пак да я направим свещена.
— Намирам идеята за отлична. Може даже малко да полудуваме и да ги направим две в седмицата.
— Стига да искаш.
— Да сключим сделка.
Протегна ръка над масата и Харди я стисна.
Час по-късно Харди изкачи стъпалата към широкото, кръгло, покрито с мрамор фоайе, което служеше като приемна на адвокатската фирма Фрийман, Фаръл, Харди & Роук, в която бе управляващ партньор. Измарширува покрай високото до кръста махагоново бюро, отбелязващо територията на Фелис, секретарката на фирмата и подчинявайки се на вдигнатия й показалец, зачака докато тя провеждаше разговор с някой от вътрешните офиси.
Тя свърши и се обърна към него с характерната си сприхавост.
— Съобщих на инспектор Брако, че ще бъдеш тук в един часа. Беше ми казал, че ще бъдеш тук по това време.
— Знам, Фелис. Съжалявам. Изникна нещо.
— Да не би да ти се счупи и клетъчният телефон?
Харди придърпа сакото над калъфчето за телефона на колана си и каза:
— Хей, сега като го спомена, не си ли виждала някъде проклетия телефон? Търсих го навсякъде. Може да съм го захвърлил някъде в офиса. Или в колата. Обзалагам се, че съм го оставил да се зарежда в колата.
Тя поклати глава с ледено презрение.
— Той чака четирийсет минути.
— Сигурен съм, че е чакал. Остави ли телефонен номер? Мога да му позвъня.
— Разбира се, но исках да съм сигурна, че ще бъдеш тук.
— Така и трябва, Фелис.
— Да му позвъня ли сега? Може да не е стигнал далече. В края на краищата си тръгна само преди двайсет минути.
Харди помисли за секунда. Беше планувал да отиде до полуострова и да издебне кога Мери Патриша Уелан-Мийли ще има свободно време да поговорят за обжалването на Шолер, но ако Брако все още не беше далеч от офиса, вероятно срещата с него нямаше да е много дълга.
— Разбира се. Повикай го, ако не е далече.
Фелис започна да натиска бутоните. Харди бе стигнал до вратата на офиса си когато мобилният на колана му иззвъня. Той спря и погледна екранчето. Обаждането бе от централата на офиса. Раменете му се отпуснаха и той се завъртя, за да се срещне лице в лице с нея. Фелис, стиснала укорително устни, поклати глава.