— Забравил го в колата да се зарежда. А може и да не е там.
Туш!
— Сега ще се опитам да открия инспектор Брако.
Брако можеше да бъде рекламно лице от постер — доброто ченге на отдел „Убийства“. Висок един и седемдесет и пет, осемдесет и пет килограма мускули. Носеше ушито по поръчка спортно сако от камилска вълна, чифт кафяви панталони, светлобежова риза с обикновена кафява вратовръзка. Сивите очи под късо подстриганата сламена коса съживяваха квадратното, червендалесто, гладко избръснато лице.
Сега Брако пиеше прясно сварено кафе, настанил се удобно в кожения стол до един от прозорците, който гледаше към Сътър Стрийт. Беше в по-неофициалния от двата приемни къта, с които се отличаваше кабинетът на Харди — другият, официалният, беше вдъхващо страхопочитание място с персийски килим, столове от епохата на кралица Ана и масичка за кафе с крака във формата на лъвски лапи, застлана с покривчица. Всичко това заемаше почти изцяло пространството пред огромното бюро от черешово дърво.
Харди отиде до другия стол срещу Брако и седна. Започна с помирителен тон.
— Съжалявам, че е трябвало да чакате. Беше станало някакво объркване с графика ми.
Брако вдигна длан да върне извинението.
— Вие ми правите услуга като се съгласихте въобще да разговаряте с мен. Оценявам го.
— Няма проблем. Но обясних на Ейб, че едва ли това ще даде резултат.
— Каза ми. Каза също, че сте предложили някой от вашите хора да прегледа кашоните, но не очаквате дневникът на госпожа Боуен да е там.
— Само защото тя вероятно е продължавала да пише в него, предполагам, когато папките вече са били тук. Глицки спомена, че дори не се знае дали със сигурност е водила дневник.
— Не. Е, Джена — дъщерята на Боуен — е почти сигурна, че е имало дневник. Макар че тази сутрин прегледах основно къщата и не открих нищо.
Харди не знаеше къде в картината се вписва той, но не искаше да гони Брако след като го беше накарал да го чака толкова дълго преди това. Нека човекът да си изпие кафето.
— Ами, мога да кажа нещо за папките, които вече сме прегледали, но ако искате да ускорим нещата, ще наредя да ги преровят за два-три дни. Преди малко се върнах в офиса, иначе вече да съм изпратил някой да се заеме. Има ли причина да бързаме?
Брако поклати глава.
— Само Джена, честно казано. През първите седмици след смъртта на майка си тя беше направо убита от скръб. Сега се опитва да го осъзнае, да затвори страницата по някакъв начин. Ако има дневник, някаква следа… — Сви рамене. — Както и да е. Не, всъщност не бързаме, но чувствам, че й дължа още едно оглеждане на нещата, щом е толкова важно за нея. То наистина е важно.
Харди седна назад и кръстоса крака.
— Да разбирам ли, че вие сте разследвали случая с майка й?
— Да.
— И сте съгласен с постановеното от следователя при смъртни случаи?
— До голяма степен.
— Видяхте ли нещо, разговаряхте ли с някого, нещо накара ли ви да мислите, че не е било самоубийство?
— Като цяло не. Имам предвид, че съпругът й е изчезнал няколко месеца преди това. Тя е планирала да ходи в Италия през лятото, но общото впечатление беше, че се е опитвала да загърби изчезването му, не за удоволствие. Повечето от приятелите й, а аз разговарях с повечето, я описаха като съкрушена и потисната.
— Какво мисли дъщеря й?
— Обичайното. Че майка й не би го направила. Че това не било в характера й. После посочва пътуването до Европа. Хана, майката, очевидно е била доста пестелива. Направо стисната според Джена. Никога не би си купила билети за Италия, които да остави неизползвани. Би изчакала и би се самоубила след това.
Харди си позволи една усмивка.
— Познавам такива хора. Макар че ми изглежда малко прекалено да отлагаш самоубийството си, за да получиш онова, за което си платил. И това ли е всичко? Причината на дъщерята да вярва, че не е било самоубийство?
— Първоначално и в основни линии, да.
Брако пийна кафе и се загледа през прозореца. Харди остана с впечатлението, че се опитва да реши дали да каже още нещо и си помисли дали да не му помогне.
— Много неща отхвърлихте. „Първоначално“. „В основни линии“. Вие самият имате ли някакви съмнения? Защо е всичкото ровене в тази история?