Леко флиртуващото поведение веднага падна от нея като кора, покриваща айсберг и остави само студената ледена повърхност.
— Нямам какво да кажа по това. Спечелих делото. Не смятам, че има страни от него, въз основа на които може да се обжалва.
— Не смятате, че ПТСР е трябвало да бъде допуснато?
— Ако сте чели записите, аз оспорвах именно него и надделях. Това беше правилно. А сега, съжалявам, но тъкмо съм по средата на…
— Разговаряли сте с Чарли Боуен. Просто моля за същата любезност.
— Чарли Боуен се обади предварително да му назнача среща и определихме основните правила.
— Ще приема основните правила. Същите като на Чарли.
— Знаете ли поне какви са?
— Няма значение. Съгласявам се на сляпо.
— Ето едно отчаяно предложение. — Тя сви ръце пред гърдите си. — Вижте, господин Харди…
— Дизмъс.
— Господин Харди, моля ви. Не искам да бъда упорито магаре, но не желая да разговарям с вас за Ивън Шолер. Той беше виновен и аз го осъдих. Надявам се да изгние в затвора. Само това мога да кажа. Разбрахте ли? Моля ви.
Харди преброи пет удара на сърцето си. Разбира се, винаги съществуваха възможностите за определяне на среща и основни правила, но никога досега не бе участвал в такава, която да даде съществен резултат. Ако искаш содата ти да фъска и бълбука, разтръскай я.
Но сега бе изправен пред възможността да се обърне и да се прибере в къщи и да прекара един уикенд без нещо, което да предъвква и обмисля. Думите и идеята излетяха от устата му преди даже да осъзнае, че бе помислил за това. Каквото и да е, само да я накара да продължи да говори.
— Какво ще кажете въобще да не говорим за делото?
Тя наклони глава, все още нащрек.
— Тогава за какво точно ще си говорим?
— За Чарли Боуен.
— Какво за него?
— Всичко, което може да ви е казал, преди да изчезне.
Това я накара да спре. Прекара ръце през косата си, направи физиономия, която би могла да означава всичко, погледна към бюрото си и отново към Харди.
— Защо искате да го направите?
— Изчезнал е точно, когато е работил върху това обжалване. Преди да стигна твърде далече, не искам същото да се случи и с мен.
Тя поклати глава и се изкиска.
— Не ставайте смешен. Той едва бе започнал предварителната работа. Не мисля даже, че бе привършил със записите, когато говорих с него.
— И за какво говорихте?
— Искаше да прегледа свидетелските показания, които не са били дадени на процеса. Да види дали нямам някакви работни варианти, които не са включени в разкритията на защитата. Все такива неща. Просто да се увери, че информацията е пълна, преди да продължи. Черната работа.
— Не е споменавал лични конфликти?
— Не. Доколкото си спомням, срещата ни продължи по-малко от час. Не се сближихме кой знае колко.
— Но той се готвеше да продължи с обжалването?
— Разбира се. Именно за това разговаряхме.
— Не изглеждаше притеснен или загрижен за безопасността си?
— Защо да се притеснява? Лошият тип вече беше в затвора. — Разтърсвайки глава, сякаш да прогони тази мисъл, тя продължи: — Знаете ли, мразя процедурите на обжалване. Трябва и ние да имаме възможността да обжалваме, ако изгубим дело — да съдим гаднярите, докато не ги хванем на тясно и не ги бутнем зад решетките.
— Да, това е Милс — коментира Уошбърн. — Малко фанатична, но е вторият човек, който за трийсет години е успял да ме смаже в съдебната зала, така че се ползва с уважението ми.
Харди си бе помислил, че денят доста е напреднал, затова е напълно възможно да открие Уошбърн в „Тютюнопродавница Бродуей“ и се бе оказал прав. Сега двамата седяха в облаци дим в дъното на непретенциозния малък магазин! Освен Грета, собственичката, нямаше никой друг. Ситуацията, по думите на Уошбърн, щеше да се промени след около час, когато неговите ученици и неговата приятелка щяха да изскочат от различни офиси, за да пият „от обилния фонтан на познанията ми“.
Не напълно сигурен дали Уошбърн се шегува с него, Харди отвърна:
— Е, колкото време прекараме заедно тук, ще се отчете от брояча.
— Няма нужда даже да го коментираме — Уошбърн пое с наслада дима, после изпусна ново валмо. Завъртя пурата между устните си, след което потопи незапаления край в малка чашка кехлибарена течност, която, съдейки по бутилката до нея, беше „Арманяк“. — Сигурен ли си, че не искаш да ми направиш компания?