Тази сутрин отново най-напред беше задала този въпрос по телефона, веднага щом разбра кой е той. Но този път въпросът й неочаквано го накара на свой ред да я попита:
— Не сте ли ходили скоро да го видите? Очевидно изпита неудобство от отговора.
— Две седмици не съм ходила.
— Не е толкова лошо.
— Но можеше и да е по-добре — сви рамене тя. — Не и ако той е човекът, когото обичаш, а той е именно този. Но той е вече в затвора от две години и още една преди процеса. — Наведе глава, поклати я нагоре-надолу и изпусна дълбока въздишка. — Трудно е. Всичко е много трудно.
— Мога да си представя.
— Искам да кажа… — Ако остане в затвора, не знам какво ще правим. Той не иска да се ожени за мен. Предложих го толкова пъти. Мисля, че започва да губи вяра. Вече не знам какво иска от мен. Понякога даже не съм сигурна какво искам аз. Знам, че го исках — искам го — но исках да живея с него. Нали разбирате? Не по този начин. — Изведнъж очите й блеснаха. — Ала не се отказвам да вярвам, че ще бъдем заедно. Не. Не си мислете това. Просто… просто е толкова трудно. Така безкрайно.
— Напълно разбирам — каза Харди.
Тя повдигна очи и го погледна.
— Смятате ли, че ще имаме късмет? Мислите ли, че някога ще излезе?
— Да съм напълно честен, не знам. Не искам да давам напразни надежди, но започвам да си мисля, че може да започнем да изричаме молитви.
— Това ли беше толкова спешно, че ми се обадихте?
Харди кимна. Може би беше преувеличил необходимостта да се срещне с нея веднага, но вече бяха тук и не се чувстваше зле от това. Усещаше, че нещата се бяха задвижили по-бързо и не искаше да загубва набраната инерция.
— Съществува реално възможността ФБР да са разговаряли с някой от семейство Халил и да не са предоставили тази информация на обвинението. Ако се окаже вярно, разполагаме с основания за обжалване.
— Е, радвам се. Но аз не знаех за това.
— И аз мислех, че не знаете. — Харди се поколеба за миг. — Исках да ви задам няколко въпроса за Рон Нолан.
Тя потърка челото си с ръка и отмахна падналата коса.
— Знаех, че отново ще се стигне до това някой ден.
— Откъде е можело да знаете?
— Не знам. Той беше такава грешка. Все още не знам защо… — Остави мисълта да увисне за известно време, докато вече нямаше друг начин да я завърши. — Чувствам, че за всичко съм виновна аз.
— В какъв смисъл?
— Ако не бях отишла да кажа на Ивън, че Нолан е казал на ФБР… Рон е знаел, че веднага ще отида да му кажа. Просто ме изигра. А след това Ивън отиде в неговото жилище…
— Значи смяташ, че Ивън го е убил?
— Е, аз мисля… мисля, че не е бил на себе си в онзи момент. Но доколкото разбирам…
— Какво?
Тя отново сви рамене и кимна.
— Не знам какво друго е могло да се случи.
— Много други неща е могло да са се случили, Тара. Изглежда никой не знае какво точно е станало. Така че ако Ивън ви е казал нещо, което прави процеса…
— Не! Никога не е казвал нищо. Той не си спомняше.
— Аз му вярвам. Може и вие да сте по-щастлива, ако му вярвате. Но всъщност, това което ме интересува, е дали Рон някога е говорил с вас за работата си при Олстронг. Колко време излизахте заедно?
— От септември до май. Колко прави това? Осем месеца? Какво искате да знаете за работата му?
— Всичко, каквото можете да ми кажете.
— Ами, харесваше му, било добре платено, често отсъстваше.
— Пътувал е до Ирак и обратно?
— Понякога.
— Въпреки, че е бил под подозрение за причиняването на престрелката в Масба?
— Не знаех за това, докато Ивън не ми каза, Преди Рон и аз да скъсаме. Нищо не тревожеше Рон. Сигурна съм, че ходи дотам поне три или четири пъти. Най-малкото, за да му платят в брой, ако не за друго.
— В брой?
— Да. — Тя се намести в седалката. — След едно от пътуванията си ми показа нещо като увита тухла — петдесет хиляди долара в брой.
— За какво ги е получил?
— Мисля, че такъв е бил редовният начин, по който са му плащали. Така поне ми каза той.
— Как е внасял тези пари в страната?
— Какво имате предвид?
— Ами не можеш да влезеш в страната с такава сума пари в брой. Трябва да ги декларираш на митницата.