Хънт слезе от своя мини купър и тръгна под яркото слънце през открития паркинг към невзрачната приемна на АМК, Inc. Смугъл и малко раздърпан млад мъж по риза седеше зад единствената мебел — разхвърляно бюро поставено в средата на стаята. Сортираше някакви документи. От едната му страна димеше чаша с кафе. Картината на екрана пред него показваше художествена интерпретация на един магазин „7-илевънс“ в типичния градски мол. Радиото тихо свиреше нещо, което Хънт определи като музика от Средния изток, вероятно иракска.
Тази сутрин Хънт бе уговорил среща, вероятно със същия млад мъж, представяйки се за писател, който пише статия за завършили с успех емигрантски истории.
След като се представи, момчето притеснено се усмихна и изчезна през вратата зад него, като остави Хънт сам пред бюрото.
Минута по-късно Хънт вече се ръкуваше със симпатичен мъж, малко над трийсетте. Мустакът на лицето му го правеше да прилича леко на Саддам Хюсеин, облечен в американски дрехи — черен панталон, който приличаше на долната част от костюм и светлосиня елегантна риза с отворена яка.
— Господин Хънт? Аз съм Абдел Халил. Искате ли нещо за пиене? Чаша чай или може би кафе. Или кола?
— Кафе, моля. Без захар.
— Добре. Можете да го изпиете в кабинета ми.
Халил щракна с пръсти и момчето скочи, поклони се и отново потъна в стаята отзад.
Хънт последва Халил в една по-просторна стая в дъното на сградата. От стола пред стандартното дървено бюро, който му бе посочен, виждаше отлично залива и кацащите на летището самолети.
Самата стая, подобно на своята двойничка отпред, беше в крайна степен функционална. На една от стените над нисък бюфет бе закачена огромна карта на района на залива. Компютърът стоеше в десния ъгъл на бюрото, който Халил заобиколи и седна. Едва се бе настанил, когато момчето от приемната почука и влезе с чаша кафе. Подаде я на Хънт и затвори вратата на излизане.
— Е? — Халил сключи ръце пред себе си. Говореше литературен английски с равна интонация: — Господин Хънт, как е кафето? Добре. Сега ми кажете с какво мога да ви бъда полезен. Доколкото разбрах, пишете някаква статия?
Това винаги беше трудната част. Хънт постави чинийката на малката масичка наблизо.
— Всъщност, господине, не е така и трябва да ви се извиня. Аз съм частен детектив. Работя за един адвокат, който се е заел с обжалването по случая Ивън Шолер. Отлично ще ви разбера, ако поискате да ме изхвърлите оттук.
Изненадан, но и малко развеселен, Халил махна с ръка:
— Едва седнахте. Защо мислехте, че няма да искам да говорим за Ивън Шолер?
— Темата може да е чувствителна.
— Защо да е чувствителна?
— Мисля, че е бил смятан за безспорния убиец на родителите ви.
— Да — лицето на Халил стана мрачно. — Преживяхме труден момент. Но се надявам, че вече всичко е зад гърба ни. Казахте, че Шолер обжалва присъдата?
Хънт кимна.
— Е, желая му късмет.
— Наистина ли? Това донякъде ме изненадва.
— Защо?
— Ами той е убил родителите ви.
— Но никога не е бил обвиняван в това, че ги е убил. Пък и, честно казано, тогава ми изглеждаше много нереално. Освен ако човек не повярва на предположението, че е заради всичко, което му се е случило в Ирак. Че е мразел иракчаните и просто случайно избрал тях, за да ги пожертва. — Халил поклати глава. — Нито за миг не повярвах в това.
— Тогава кой мислите, че ги е убил?
— Мисля, че е бил Рон Нолан.
— Защо?
— Ами да вземем например осколочните гранати. Работата му, доколкото разбирам, често го е отвеждала до Ирак и обратно. Там е имал достъп до такова оръжие и би могъл да го пренесе с военен транспорт дотук, без да се притеснява на митницата.
— Но защо?
— Какво защо?
— Защо вашите родители? Какъв мотив може да е имал Нолан?
Халил сбърчи лице, спомените започнаха да нахлуват.
— Смятам, че е бил нает да ги убие още в Ирак. Нашето семейство имаше интереси в бизнеса там и смятам — е, бях го чувал даже, и когато казах на ФБР за това…
— Чакайте малко! Извинявайте. Казахте, че сте разговаряли с ФБР?