Тъй като „При Лу“ бе наполовина под земята — входът откъм Браянт слизаше осем стъпала под нивото на улицата — сепарето на Харди и Хънт имаше прозорци високо горе. Същевременно те бяха наравно с улицата, която минаваше покрай едната страна на заведението. Едва ли някой обръщаше внимание на гледката през тях, която предлагаше минаващи крака, боклукчийски гюмове и от време на време някой бездомник.
Днес нито Харди, нито Хънт се интересуваха от атмосферата. Харди бе прекарал следобеда в подготвяне на първия вариант на аргументацията за обжалването на присъдата на Ивън, който се опираше на ПТСР. Седеше с леко превити рамене, и сякаш умислен. Ръцете му обгръщаха чашата с кафе. Хънт бе седнал странично и бавно въртеше сложената върху масата халба с бира. Вече бе докладвал на Харди в офиса, което го бе накарало да се обади на Глицки и в крайна сметка решиха да се съберат тук и да обмислят фактите, с които разполагаха.
— Смяташ, че информацията за разговора на Халил с ФБР няма да ти е достатъчна? — попита Хънт. — В петък искаше само това.
— Отлично си спомням, но онези спокойни дни вече са минало — отвърна Харди. — Със сигурност ще използвам това в аргументацията си. Халил са имали сериозен мотив да убият Нолан. Съдебните заседатели са имали право да го знаят и да решат за себе си дали това предизвиква у тях разумно съмнение във вината на Ивън. Съдебното жури, а не ФБР, трябва да решава кое е важно и кое — не. Но за да свърши работа „нарушението Брейди“, задържаните доказателства трябва да са достатъчно надеждни, за да хвърлят съмнение върху присъдата. А идеята, че неизвестна трета страна може да е имала мотив да убие Нолан вероятно няма да убеди съда да позволи на Ивън втори процес. Ще ни трябва нещо по-солидно, ако искаме да излезем с твърдението, че Халил са убили Нолан…
— Което не виждам как може да е станало, Диз. Наистина. Трябваше да чуеш онзи мъж. Щом казва, че не вярва Шолер да е убил Нолан, значи трябва да си е наел агент.
— Е, ако изборът е бил между него и някой негов роднина, това може да е изострило актьорските му умения, не мислиш ли?
Хънт сви рамене.
— Все пак противоречи на интуицията ми.
— Добре тогава. Хайде за минута да помислим върху това: кажи кой е убил Нолан, ако не е бил Ивън и не е бил някой от клана Халил?
— Какво ще кажеш за ФБР? Може в цялата работа да е имало страшно много пари и онези двама агенти да са я свършили и вече да са напуснали страната.
— Може би — без ентусиазъм каза Харди. — Интересна история. Но малко се съмнявам в нея.
— Аз също — съгласи се Хънт и посочи към входа. — И не я харесвам. Идва Глицки. Може би той ще знае нещо.
Не беше само Глицки. С него влезе и Брако. Харди представи Хънт — той не познаваше двете ченгета. Лу излезе иззад бара и прие поръчките им — зелен чай за Глицки и диетична кола за Брако. В следващите минути всеки разказваше какво е открил, така че всички да бъдат осведомени в еднаква степен. Историята за инцидента с уличните гангстери в Тендърлоин, Сан Франциско, която Харди беше научил от Тара, уличаваше Нолан в смъртта на трима човека и значително раздвижи духовете на присъстващите.
Последен говори Брако и разкри на другите двама това, което преди малко бе съобщил на Глицки. Беше открил секретарката на Боуен — Дени Пищо и бе разговарял с нея около час и половина за това, над което е работил шефът й през последните дни преди изчезването си. Госпожица Пишо не могла да предложи кой знае какво. Боуен, както всички знаели, имал разнообразна и доста голяма практика и според Пишо прехвръквал от дело на дело според това кой от клиентите му настоявал за внимание в момента. Не си спомняше нищо конкретно за Ивън Шолер или неговото обжалване.
Когато Брако свърши, четиримата мъже останаха да се гледат мълчаливо известно време. Накрая Харди наруши мълчанието.
— И докъде ни води това?
— До лайняната купчина — каза Хънт.
Глицки, който мразеше вулгарностите, изгледа детектива с лошо око, но после духна чая си, отпи и каза:
— ФБР в Ирак. Само това ни остава.
Харди поклати глава.
— ФБР не са убили Нолан, Ейб.
— Може би Шолер го е направил. — Брако вдигна ръка. — Знам, че ти е клиент, но…