— Те не ме слушат, лейтенант! Не чуват и една дума от това, което им говоря. Всичко в целия свят работи за тях и на тях въобще не им пука!
— Все пак… — Лохланд бутна хартиения куп пред себе си. — Работата е там, че учебната година така или иначе свършва. Навсякъде, където те насочат след това, мога искрено да ти обещая още по-дразнещи неща, отколкото могат да ти предложат тези хлапета и при най-голямото си старание. Сериозни неща. Не можеш да излизаш на улицата полунаежен и готов да избухнеш. Това просто не може да е част от работата — той се дръпна назад в стола и снижи глас: — Виж, Ивън. Всички много се гордеем с теб, с това, което си направил и въобще с факта, че се върна. Ти си нашето момче-реклама. Но трябва да се контролираш. Не можеш да позволиш това да продължава.
— Да, сър, знам. Съжалявам.
— Да съжаляваш, е добро начало, но аз си мисля, че може да започнеш да работиш по въпроса с контролирането на гнева, може би да посещаваш някакви занимания, може би да водиш разговори с някого, някой професионалист. Страхувам се, че ако получа още такива оплаквания, това вече няма да е молба. А следващият път тук с нас ще бъде някой от Вътрешен контрол. Разбираш ли?
— Да, сър.
— Мислиш ли, че можеш да го направиш?
— Да, сър.
— И аз мисля, че можеш, Ивън. Намери някой да ти помогне. И се наспи хубаво.
— Да, сър. Благодаря, сър. Ще се постарая.
От Ивън се очакваше поне една година да не участва в никакви спортни игри, в които имаше физически риск или елемент на контакт. Може би по-късно, след като направеха контролните неврологични изследвания — да. Това изключваше любимите му бейзбол и софтбол — преди да се запише в армията играеше поне по две вечери седмично в мъжкия отбор на градската лига и двете игри. Но Полицейското управление имаше отбор по боулинг, което макар да не беше кой знае какво физическо упражнение, все пак беше нещо, което да го накара да излезе от апартамента си вечер и да се събере с колеги, нищо че като цяло те бяха от друга категория — по-тежки, по-бавни и по-възрастни от съотборниците му по бейзбол и софтбол.
Положителният аспект на тази група беше, че тя включваше хора по-старши по ранг — тримата съотборници на Ивън бяха двама детективи сержанти и един лейтенант. Всички те бяха повече от щастливи да привлекат завърнал се млад герой от войната със среден резултат 191. Те смятаха, че хлапето има сериозния шанс да се окаже професионален играч. Имаше естествен талант за това. Днес резултатът му беше 621 от трите игри — с петнайсет точки по-добър от резултатите на всеки един от тях и повече от достатъчно да осигури победата на „Тотеми“ над техните опоненти, „Морски вълци“.
— Наздраве за „Тотеми“ и техния бъдещ победен сезон — произнесе напевно сержант Стан Паганини, отдел „Грабежи“, и вдигна своя джин с тоник в бара „Тринити Лейнс“ след тренировката.
Лейтенант Фред Спиноза вдигна чашата си с бърбън и много лед:
— И за нашия непобедим „заек“ на годината, доктор Ивън Шолер! Шест-две-едно! Това трябва да е близо до рекорда в момента. Поне аз не съм чувал за по-висок резултат. В три последователни игри по за двеста всяка! Това просто не се случва в никой отбор. В непрофесионален отбор.
— Трябва да пишат за тебе, Ив. Името ти трябва да е на спортната страница. — Каза го сержантът на служба във ведомството Тейлър Блейдс, който пиеше бренди „Александър“.
— Благодаря, момчета. — Ивън бе развил вкус към скоча, но не можеше да си позволи една от онези малцови напитки, затова пиеше „Къти Сарк“ със сода и много лед. — Но аз достатъчно време съм бил във вестниците, стига ми за цял живот.
— Да, но не като спортен герой — отвърна Паганини. — Когато станеш спортен герой, се превръщаш в магнит за мадамите. Това е известен факт.
— Тук има право — призна Спиноза. — И твоите съотборници също може да намажат. Ще прибираме отпадналите от рояка около теб. Помисли как би се отразило това на нас и нашето щастие.
— Да, но вие момчета всичките сте женени — каза Ивън. — Само ще си навлечете беля. Пък и аз си мисля, че цялата тази работа с магнита за мадами в един непрофесионален отбор по боулинг, даже и статията да е наистина добра, няма кой знае какви шансове за успех.
— Не — отвърна Блейдс, — трябва да си имаме група от фенки. Всъщност, Току-що видях да минава една тумба. Може би слуховете за тебе вече са се разпространили — и той щракна с пръсти. — Ти си в обектива. Някой те е снимал с клетъчния си телефон и са разлепили снимката ти, и всичките тези мацки…