Но Спиноза вдигна ръка и спря бърборенето на Блейдс.
— Ив? — повика го той. — Всичко наред ли е?
В тоалетната Ивън наплиска няколко пъти лицето си и провери отражението си в огледалото, за да е сигурен, че то не изразява нищо. Когато се върна при момчетата, им каза, че преди малко нещо му се бе завило свят — от време на време се случвало още, заради раната в главата. Извини се, че разваля купона след тренировката, но според него бе по-добре да се прибере по-рано и да си легне, ако иска да е бодър на работа другия ден.
Вместо това, излезе навън и помести колата си в дъното на паркинга, за да не го видят, когато излизат. Половин час по-късно, след като бе видял всички да си тръгват, излезе от колата и се върна назад по улицата. Седна на столче до бара и си поръча още едно „Къти Старк“ с лед, този път двойно.
Пътеката, където седеше Тара, беше на по-малко от метър и петдесет от неговото място. Беше с три приятелки, всички оживени и весели. Тя беше облечена с червена пола на бели точки, която разкриваше загорелите й стройни крака, а над нея бе сложила червена копринена блуза, която сякаш трепкаше при всеки удар на сърцето й.
Изпи скоча на два пъти и си поръча още един двоен. Наблюдаваше група млади мъже от съседната пътека да завързват не точно разговор, но от движенията на тялото им определи това като лека, флиртуваща закачка. Поне не е с Рон Нолан, помисли си Ивън. Би било много трудно да го понесе, далеч по-трудно от това да я види сама, а то никак не беше леко. Дали все още се вижда с него, зачуди се той, или е възможно отново да живее сама? Ами ако в момента не е обвързана…?
Но какво си мисли? Тази жена не се бе поинтересувала дори от това, че едва не загина в Ирак. Коя добродетел я бе накарала да го отпише завинаги, след като той само изпълняваше дълга си? Кой не му писа нито веднъж, дори не изпрати бележка по електронната поща от минутата, в която замина?
Виж я сега — безгрижна както винаги. Изведнъж му се стори невъзможно човекът, когото бе познавал и обичал две години, да се е променил толкова много. Тя винаги бе имала своя гледна точка за нещата, но една от най-ценните й черти, това, заради което майка му винаги я бе обичала, беше нейната присъща доброта. Тара винаги е била добър човек. Какво се е случило, че се бе променила толкова много?
Е, той смяташе да го открие.
Сложи двайсет доларова банкнота на бара и отново изпразни чашата си като умиращ от жажда човек. Когато се изправи, замайването, което бе измислил заради приятелите си, се върна и наистина го блъсна в главата. Постоя подпрян на бара няколко секунди, опитвайки се да дойде на себе си, изненадан от това колко е пиян — беше пил само четири-пет бири по време на игрите, а след това пет скоча в бара. Или всичките бяха двойни? Направи крачка-две, но трябваше да се хване за облегалката на един стол до близката маса, за да не падне.
Така няма да стане.
Нямаше да се приближи до Тара като залитащ и говорещ провлачено пияница. Не искаше да я улесни да го отпрати като обикновен досадник. Щеше да избере друг момент, когато беше трезвен. Погледна за последно към нея и приятелките й, концентрира се върху следващите крачки и стигна до предния вход благополучно, след това слезе по стъпалата и стигна до своята Хонда в тъмното дъно на паркинга.
Настани се отпред, заключи вратите на колата и затегна колана. Свали облегалката почти хоризонтално, легна назад и затвори очи.
Ивън чу изстрелите на автоматите, навсякъде от асфалта около него отскачаха куршуми. Викаше на Маршон и Алън:
— Залегни! Залегни! Прикрий се!
Огънят не преставаше, непрекъснато стакато от удари се сипеше върху колата. Обърна се да погледне назад и видя втората кола, която сега представляваше изкривена купчина желязо, а телата на още двама от неговите лежаха и кървяха на улицата, където бяха изхвърлени от силата на взрива. После изведнъж осъзна, че беше тъмно и лъчът от фаровете на Нолан бе насочен срещу него, заслепявайки го, докато той се опитваше да изкомандва джипа да потегли от позицията си горе на покрива. Вдигна ръце пред лицето си и изкрещя на шофьора:
— Угаси тази светлина! Веднага!
Нови куршуми се посипаха по колата, но колкото повече приглушените звуци си пробиваха път в съзнанието му, толкова повече заприличваха на тропане, на чукане. Когато отвори очи, светлината още бе в лицето му, но този път разбра откъде идваше тя — фенерче от външната страна на колата. Все още разтреперан от страх и от непосредствеността на съня, на него му трябваха още две-три секунди, за да почука по страничния прозорец и да вдигне ръка срещу лъча. Виждаше достатъчно добре на светлината на уличната лампа и успя да различи две униформи.