Пиеха последните чаши студено, евтино бяло вино и сега, когато Ивън отново бе на работа в полицейското управление, живееше отделно в новия си апартамент, а непосредствената физическа опасност поради раната в главата бе останала зад тях, Ейлийн най-сетне събра куража да попита Ивън за интимния му живот.
Той се изсмя тихо.
— Какъв интимен живот?
— С никоя ли не излизаш?
— Това не е върхът на приоритетите ми, мамо. Наистина, не съм и търсил.
Баща му се прокашля.
— Ами Тара?
— Какво за Тара? — отговорът излезе по-рязък, отколкото му се искаше. — Не споменах ли, че тя не ми отговори на нито едно писмо — нито едно, татко! — а бях й писал поне десет. Това говори достатъчно ясно. Освен всичко, последното, което чух е, че си имала нов приятел.
— Кога научи това? — попита Ейлийн.
— В „Уолтър Рийд“. Всъщност, човекът дойде да ме види.
— Кой е идвал? — попита Джим. — Приятелят на Тара? Защо дойде?
— Не знам. Може би от чувство за вина.
— Заради това, че ходи с Тара? — попита Джим.
— Заради това, че ми е откраднал момичето, след като го бях изпратил да й предаде едно от последните ми писма, а вместо това той я отмъква, докато аз съм в болницата? Може ли човек да изпитва вина за това? Или е възможно, ако си причината цял един взвод да бъде избит?
— Имаш предвид твоите момчета? — попита Ейлийн. — Да не искаш да кажеш, че новият приятел на Тара е онзи от конвоя, който стрелял прекалено прибързано?
— Точно така, мамо. Рон Нолан. Мисля, че съм го споменавал един или два пъти досега.
— Да, но никога с добро — каза Джим.
Ивън пийна от виното.
— Какво хубаво имам да казвам?
— Ивън — Ейлийн се намръщи при тази мисъл. — Не мисля, че съм чувала досега, че той се вижда с Тара.
— Чакай малко — намеси се Джим, — мислех, че вие с Тара скъсахте заради войната. Този Нолан не е ли бил също там?
— Да — отговори Ивън. — Забавно, а? Така че може би причината за това между нас не е била войната в крайна сметка. Може би просто е искала да се освободи и е било добро извинение.
— Не — гласът на Ейлийн беше твърд. — Тара не е такава. Тя просто би ти казала истината.
Той поклати глава.
— Не мисля, че познаваме истинската Тара, мамо. Поне вече не.
Но Джим отново зададе първия си въпрос:
— Значи този тип Нолан дойде в „Уолтър Рийд“ да се извини или какво?
— Така го извъртя той. Но ако ме питаш, дойде, за да ми го натика в лицето.
— Защо му е да го прави?
— Защото си е такъв, мамо. Наемник, който стреля по онази иракска кола, просто защото искаше и толкова. Защото можеше да го направи. И ако искаш мнението ми, той дойде в „Уолтър Рийд“ да ми покаже, покрай другите неща, че се е измъкнал чист. И междувременно ми е откраднал приятелката. Това е лош човек, повярвайте ми.
— Тогава защо Тара се вижда с него?
— Тъкмо това се опитвам да ти обясня, мамо. Тя не е онази, за която я мислиш.
— Все още не разбирам как можеш да говориш така.
Изправен пред неумолимото спокойствие на майка си, пред нейния твърд отказ да мисли лошо за някого, Ивън изведнъж се почувства готов да се прекърши. Удари с длан по масата и каза с разтреперан глас:
— Добре, какво ще кажеш за това, мамо? Когато Нолан й казал, че съм ранен, знаеш ли какво отговорила тя? Казала, че сам съм си надробил попарата, нека сам си я сърбам. Това били точно думите й. — Очите му се замъглиха, но сълзите в тях бяха от гняв, не от мъка. — Въобще не я е било грижа, мамо. Ето каква е станала.
За няколко секунди единственият звук в задния двор бе шумоленето на вятъра в листата на плодните дървета.
— Не вярвам — каза най-сетне Ейлийн. — Това просто не може да е истина.
Ивън въздъхна дълбоко и вдигна глава да погледне майка си. Чувстваше се изтощен и ядосан, но все пак успя да овладее гласа си:
— Не се обиждай, мамо, но откъде може да си толкова сигурна. Това са думите й.
Ейлийн се пресегна през масата и постави успокояващо ръка върху ръката на сина си.
— И кога е станало това? — попита тя.
— Кога е станало кое?