— Кога е научила, че си ранен и казала, че сам трябва да си сърбаш попарата?
— Не знам точно. Някъде в началото на септември, точно след като Нолан се върнал и малко след като съм отишъл в „Уолтър Рийд“.
— Не, това е невъзможно — и тя му разказа как бе срещнала Тара точно преди Коледа в супермаркета. — Аз може и да съм безнадеждно предразположена да виждам само доброто у хората — каза тя, — и знам, че понякога греша. Но не е възможно да е научила за твоето раняване преди да й го съобщя аз. А това беше през декември.
— Ако това е вярно, тогава защо не ми се обади? Просто да види как съм? Да ми пожелае късмет? Малка… — той млъкна рязко, внезапно спомнил си за елените на стената срещу леглото и че нейното обаждане в „Уолтър Рийд“ — когато той бе отказал да говори с нея — бе точно преди Коледа.
Или, ако майка му е права, няколко дни след като Тара бе научила, че е ранен.
Ейлийн потупа Ивън по рамото.
— Може да не ти се е обадила, защото в онзи момент вече е излизала с Нолан. Може да се е чувствала виновна заради това, а може просто да си е помислила, че ще бъде неловко. Но искам да ти кажа, че със сигурност не е знаела през септември, че си ранен. Пък и никак не прилича точно на нея да е казала сам да си сърбаш попарата.
— Но тогава защо…?
Джим, който до този момент ги беше слушал внимателно, изведнъж не успя да сдържи ентусиазма в гласа си. Той знаеше отговора още преди Ивън да довърши въпроса.
— Защо Нолан ще измине целия този път до „Уолтър Рийд“, за да ти каже тази лъжа? Възможно ли е, за да те накара да намразиш Тара толкова, че да не се изкушиш да й се обадиш, когато се върнеш?
Погледът на Ивън се премести от баща му на майка му и после пак върху баща му.
— Знаеш ли, татко — каза той, — с възрастта си станал много умен.
Слънцето тъкмо залязваше зад предпланинските хълмове, когато Ивън изкачи външното стълбище на сградата, в която живееше Тара, и натисна звънеца. Когато не последва отговор, той слезе до прозореца на кухнята и надникна към вътрешността, където светлините бяха изгасени и нищо не помръдваше. Трябваше първо да се обади и да провери дали е вкъщи, но решението да дойде тук направо от къщата на родителите си и да говори с нея, бе дошло импулсивно и следвайки този импулс — беше доста трезвен, добре отпочинал, наскоро изкъпан и избръснат и едва ли щеше да има по-подходящ момент — той се сбогува с майка си и баща си, скочи в колата и отпътува.
Тъй като не беше с Нолан до залата за боулинг, Ивън почти се беше самоубедил, че връзката й с него е приключила. И ако това бе наистина така, щеше да говори с нея и да провери веднъж завинаги дали въпреки всичко има следа от искрата, която някога бе прелитала помежду им. Поне щяха да знаят истината.
Не беше спрял на паркинга на блока, а отвън, на улицата, на същото място, което замаяното му съзнание бе избрало онази вечер. Сега се върна при колата и влезе. Взе клетъчния телефон и започна да търси нейните номера — мобилния и домашния, но изведнъж спря. Ако още излизаше с Нолан или по-лошо, ако беше с него навън точно сега, изборът на този момент щеше да е катастрофален.
Запали за малко двигателя, колкото да може да свали стъклото, и видя, че часовникът на таблото показваше 9:15. Едно от ненарушимите правила в живота на Тара, когато излизаха, беше да не стои до късно и да не участва в твърде буйни празненства, когато на другия ден е на училище. Свали малко седалката си, но все пак така, че да може да вижда над долния ръб на стъклото, изключи двигателя и зачака.
Не чака дълго.
Все още имаше остатък от дневна светлина, когато един жълт корвет със свален гюрук зави и влезе в паркинга. Тара седеше в него и разбира се беше с Нолан.
Той излезе, заобиколи и отвори нейната врата. Двамата тръгнаха, хванати ръка за ръка небрежно и фамилиарно, пресякоха паркинга и се качиха по стълбите. Тя отвори вратата, двамата влязоха и Ивън почувства как кръвта се блъсна в слепоочията му. Внимателно постави ръка на мястото, където преди бе раната му и му се стори, че го усеща по-горещо отпреди.
В апартамента светнаха прозорците на кухнята. Една сянка влезе в рамката, задържа се минута-две, после излезе. Стаята — и целият апартамент — отново станаха тъмни.
Ивън постави ръцете си на волана и се опита да върне физически контрола в тялото си. Преглъщането беше ужасно трудно. Пот избиваше по челото му и надолу по гърба.
Какво щеше да прави?
Хайде, хайде, хайде, хайде — повтори на себе си. Но то беше една празна, безсмислена заповед. Това че ги видя заедно, това че те всъщност бяха любовници, омаловажаваше днешното разкритие, че Тара не беше жестоко пренебрегнала раняването му. Какво значение имаше това, щом спеше с Нолан? Щом в живота й беше той, а не Ивън.