Ивън наклони глава малко на една страна, като любопитна птица. Изучавайки лицето й, той прочете само искреност, откритост, може би леко объркване. Едно нещо беше ясно — тя казваше истината, такава, каквато й беше известна.
— Ние сме били прехвърлени?
— Така каза Рон.
— Къде сме били прехвърлени, Тара? Каза ли ти това?
— Не, мисля, че не знаеше.
— Правилно. Не е знаел. Знаеш ли защо? Защото не бяхме прехвърлени въобще. Тръгнахме на тази последна мисия от летището на Багдад, където през цялото време бяхме с Рон. Можеш да го провериш.
Червеят на съмнението се разпростря върху чертите й. Сви устни, смръщи чело, очите й се стрелкаха, търсейки място, на което да се спрат.
— Но… — думата увисна между тях. Ръцете й се отпуснаха безжизнено отстрани. — Нищо не разбирам.
— Рон беше с нас в конвоя, Тара. Беше в моя джип. Беше до мен, когато ме раниха.
— Не. Това не може да е истина.
— Защо да си го измислям, Тара?
— Не казвам, че си го измисляш, Ивън. Макар да откривам причина да го направиш. Но не мисля, че би могъл.
— Не мога. Не го измислям — каза той. — Случи се именно това.
Тя задържа очи върху неговите цяла минута, а после едва чуто, гласът й подхвана следващата сламка:
— Може би… искам да кажа, мисля дали не е от онова, което се е случило с главата ти… Може да не си спомняш много точно?
Той кимна — спокоен, търпелив, сдържан.
— Това е основателен въпрос. Забравил съм някои неща. Не си спомням цели дни и седмици, след като дойдох в съзнание. Но Рон беше с нас в онзи конвой. Спомням си всичко за онзи момент. Ако все още не ми вярваш, можеш да го провериш в Интернет. Само натискаш Гугъл, Масба. — Той каза буква по буква името на квартала в Багдад. — Всичко е там. Той е причината всичко да отиде по дяволите. И това е причината така бързо да напусне Ирак. Започвало е разследване, а той е знаел, че ще стигнат до него.
Лицето й бе останало без цвят. Очите й оглеждаха ъглите в стаята, сякаш можеше там да открие някакъв отговор. Отмахна кичур от челото си. Постави длан на един от чиновете, за да се подпре и бавно седна на стола зад него.
— Той ми каза, че нямал и представа, че си ранен. Научил го от мен, след като аз се бях видяла с майка ти и тя ми каза.
— По Коледа.
Тя кимна.
— Точно така.
— И ти каза, че за първи път чува.
— За първи път. Заклевам се, Ивън. Не, той се закле. Не бил чувал нищо за това.
— Не е било нужно да чува, Тара — каза Ивън. — Той беше там. Той започна стрелбата.
Спиноза наля в чаши кафе за двамата и изведе Ивън в задния двор, за да не пречат на Лиса и четирите дечица да гледат филма в дневната. Денят, от който оставаше поне половин час светлина, продължаваше да е топъл и пълен с аромат. Двамата мъже седнаха на масата за пикник под дървена конструкция, обвита с лози.
— Е — започна Спиноза, — пипна ли своя наркодилър?
— Още не съм — отговори Ивън. — Не е в града.
— Много е важно правилно да избереш момента — отбеляза Спиноза.
— Не знам — каза Ивън, — моментът е важен, но аз бих сложил до него и мястото. Сантиметър настрани от него и историята ще е съвсем различна. Това е ставало повод за доста кошмарни истории.
— Недей да правиш нещо глупаво, Ив — каза лейтенантът. — Ако наистина смяташ, че има нещо около този тип, прехвърли го на наркоотдела. — Спиноза духна кафето си и отпи. — Между другото, спомняш ли си господин Халил, за който говорихме онзи ден в обедната почивка? От преди няколко часа господин Халил е случай под двойна юрисдикция. Нали се сещаш за осколочната граната? Е, федералните окончателно потвърдиха, че именно това е вдигнало стаята във въздуха и започнало пожара. Така че участват в случая, въпреки факта, че както изглежда господин Халил и жена му най-напред са били застреляни с по един деветмилиметров в главите.
Лицето на Ивън вероятно бе издало нещо. Спиноза изведнъж остави чашата на масата.
— Какво има?
— Нищо — каза Ивън.
Ивън напусна дома на Спиноза с чувство за огромно объркване. Беше планирал — беше се надявал — някак да извади пред Спиноза снимката от компютъра на Нолан, но нямаше как да разкаже на лейтенанта по какъв начин се беше сдобил с нея — че беше влязъл незаконно в чужд дом и е направил безнадежден целия зле замислен план. Но когато стигна до разрушения дом на Халил, Ивън с доволство установи, че къщата от снимката всъщност е тяхната и реши, че онова, което трябва да направи, е да изпрати дискетата на ФБР. Нолан трябва да фигурира в базата данни на бюрото и да знаят неговата история. Преимуществото в тази нова идея беше, че и ФБР, и Бюрото за контрол над алкохола, тютюна и оръжията бяха известни с безскрупулното си отношение към процеса на разследване и вероятния мотив. Ако те започнеха да вярват, че Нолан е убил семейство Халил, особено ако има връзка с Ирак или тероризма, те щяха да намерят начин да го разпитат, може би дори да влязат в дома му, където щяха да открият гранатите, другите снимки, пистолетите. Във всеки случай, след като получат дискетата, Нолан щеше да влезе в сферата им на наблюдение. След това щеше да е само въпрос на време да го пипнат.