Нолан вдигна туристическия сак и влезе в дома си през вратата между гаража и кухнята. Мина през дневната, спря в работната стая и включи компютъра. После влезе в спалнята, където остави сака на леглото, след което се върна при бюрото, където провери електронната поща и — преди всичко — дали е получил заплащането си. Беше го получил.
След като се погрижи за тези неща, Нолан се върна в спалнята, където започна да разопакова багажа. Вдигна чифт панталони, завъртя се да отвори дрешника и спря като опарен.
Нещо не беше наред.
Нолан не се замисляше над вкоренената си, типична за военен склонност към ред, но когато се събудеше сутрин, той автоматично оправяше леглото си, като загръщаше краищата по болничен маниер, и опъваше завивките така стегнато, че от тях можеше да отскочи хвърлена монета. Резервният чифт обувки бяха винаги лъснати до блясък и подредени в една линия на дъното на дрешника. Окачваше ризите и панталоните си в идеален ред от светли към тъмни, с еднакво разстояние между закачалките.
Сега остана вгледан в редицата закачалки. Не можеше да си спомни конкретно кои ризи и панталони бе свалил за пътуването, но не можеше да си представи, че ще извади дрехи и ще остави закачалките на неравномерно разпределени разстояния, както ги виждаше в момента. Очите му се преместиха върху раницата на най-горния рафт. Беше я подредил в една линия с пространството между закачалките с ризи и другите с панталони. Сега тя стоеше изцяло над ризите. Пресегна се и я свали, и почувства облекчение, когато усети познатата тежест. Отвори я и видя, че нищо — нито гранатите, нито пистолета или патроните — не беше изчезнало.
Това беше много странно.
Може би само си бе въобразил, че закачалките бяха преместени. Изглеждаше невъзможно някой да е влизал тук и да не е взел гранатите и пистолета.
Но нямаше да е разумно да допуска какъвто и да е риск. Бръкна в раницата, измъкна беретата и постави един от пълнителите в нея, след това я зареди. Пусна раницата до сака на леглото и отиде да провери банята, където все още можеше да се спотайва някой неканен гост. Като не откри там никого, се върна през дневната до предната врата, където лепенката скоч, която беше поставил върху мястото на свързване на вратата с касата, сега се беше залепила под ръба.
Някой определено беше влизал тук.
Вече съвсем методично се върна в гаража и потупа празните раници, окачени на куките. Тъкмо се готвеше да започне да отваря чекмеджетата, когато се изправи и замръзна.
Не знаеше как може да съществува даже далечна вероятност, но му хрумна, че някой от огромната фамилия на Халил може някак си да е успял да проследи екзекуцията на главата до него и начинът им за отмъщение можеше да включва бомба — отваряш чекмедже и тя гръмва. По същата причина, опитът му с импровизирани експлозивни устройства в Ирак му подсказваше, че ако има бомба, някой щеше да стои скрит отвън, да го е видял как се прибира и да изпрати електрически импулс, за да задейства детонатора веднага след влизането му. Съществуваше и възможността Нолан сам да задейства бомбата, като включи който и да е електрически уред в къщата. Но всички тези сценарии се основаваха върху възможността някой да го е идентифицирал като убиеца на Халил.
Което, от гледната точка на Нолан, бе направо невъзможно. Не беше допуснал никаква грешка. Следователно, нямаше бомба. Освен това вече беше включил компютъра и бе светнал няколко лампи. Върна се в гаража и този път отвори всички чекмеджета. Същото направи и в кухнята. Отвори хладилника. Нямаше представа какво търси, но някой е бил в дома му, докато отсъстваше и ако не е взел нищо, какво трябва да мисли тогава?
Просто не знаеше.
Върна се в работната стая, седна зад бюрото и остави пистолета отгоре. Една минута се взира в компютъра. Вдигна телефона и чу пулсиращия тон за набиране на номер, което означаваше, че има оставени съобщения. Въведе паролата.
Първото беше от една очевидно много разстроена, макар и овладяна Тара, която се беше обадила в понеделник вечерта.
„Рон, Ивън Шолер дойде да ме види днес в училището. Разговаряхме дълго и той ми разказа неща, които ме шокираха — вероятно имаш представа за какво става дума. Не знам какво да ти кажа, освен че искам да знаеш колко насилена се чувствам. И колко използвана. Не знам как може толкова много да си ме лъгал. Умишлено оставям това съобщение на телефонния секретар, защото не искам повече да говоря с теб, нито да те виждам. Не мога да повярвам, че направи това. Просто не е възможно някой да е толкова жесток и егоистичен. Съжалявам за всичко, което си ти, Рон, но не и за това, което сега казвам. Сбогом. Не ми се обаждай. Не идвай. Просто стой далеч. Наистина.“