Все още стискаше здраво слушалката до ухото си, когато дойде следващото съобщение. Обаждането бе дошло тази сутрин, преди около 6 часа.
„Господин Нолан. Казвам се Джейкъб Фрийд. Аз съм специален агент във ФБР и се чудех дали не бихте ни отделили няколко минути за разговор, нещо рутинно по въпроса с националната сигурност, което е обект на вниманието ни. Не искам ненужно да бъда неясен, но сигурен съм, разбирате, че има неща, които е най-добре да не се обсъждат по телефона. Ако ми се обадите, колкото е възможно по-скоро след завръщането си, аз ще се опитам да се свържа с вас до ден-два. Номерът ми е…“
Когато Нолан най-после затвори телефона, той прекара известно време седнал, с ръка върху беретата на бюрото си. След няколко минути пусна пистолета и плъзна ръка към мишката. Веднага щом очите му попаднаха върху иконата „Снимки“, разбра, че е допуснал грешка, като не изтри онзи файл преди да замине. Отвори го сега, твърде късно, и провери записа за достъп. Видя, че някой наистина беше разглеждал файловете преди два дни — онзи същият понеделник, когато Тара бе говорила с Ивън Шолер.
Въпреки че беше прекалено късно — макар че не можеше да си обясни защо — той все пак мислеше, че е по-добре да изтрие файла, така че ако федералните дойдат и погледнат…
Само че знаеше, че вече няма нищо, което да можеш напълно да изтриеш. Специалистите винаги можеха да измъкнат всичко, което е било върху твърдия диск.
Все още с пръст, вдигнат над бутона на мишката, той се взираше в една от многото снимки, които бе направил на къщата на Халил, когато разработваше вариантите за влизане и излизане. Едно щракване и всичко това щеше да изчезне, поне засега.
Изведнъж се дръпна назад и присви очи. Рязко свали ръка от мишката. Внезапно реши, че в крайна сметка няма да изтрие тези снимки. Макар че щеше да се наложи да махне чипа с паметта на дигиталния фотоапарат в чекмеджето и да го унищожи. Почуквайки с показалец предните си зъби, той седя като обзет от транс в продължение на минута, после още една.
Идеята изглеждаше съвършена от всеки ъгъл.
Посегна към телефона.
— Агент Фрийд, моля?
— На телефона.
— Агент Фрийд, казвам се Рон Нолан. Оставили сте съобщение за мен по някакъв въпрос на сигурността и ме молите да ви се обадя, за да уговорим среща.
— Да, господине, обадих се. Благодаря, че ми позвънихте.
— Може би аз трябва да ви благодаря. Току-що се върнах от командировка. Докато ме е нямало, някой е влизал в къщата ми. Мислех да се обадя в полицията, но чух съобщението ви. Не знам дали знаете, но аз изпълнявам известни деликатни задачи за „Олстронг Секюрити“, правителствен контрагент в Ирак, и си помислих, че може би има връзка между това и въпроса, по който искате да говорим.
— Добре, но както споменах, може би ще е най-добре да се видим лично и да поговорим по моя въпрос. Ако искате да съобщите за кражба или взлом, би трябвало да се обадите в полицията. Това всъщност не е в нашите пълномощия.
— Агент Фрийд, това не е било обир. Който го е направил, не е взел нищо. Оставил е нещо. Освен това е ровил в компютъра ми. Не знам за какво е всичко това, но имам чувството, че някой иска да ме насади в нещо.
— Например какво?
— Ами, открих нещо, но може да има още. Страхувам се да търся, да не би той да е поставил бомба.
— Кой е той?
— Не знам, имам предвид онзи, който е влизал.
— Добре, а какво е онова нещо?
— Тъкмо това е най-странното. Раница, пълна с амуниции и, няма да повярвате, но някъде около половин дузина ръчни гранати.
— Ръчни гранати?
— Да, сър. Както знаете, бил съм в Ирак няколко пъти. Познавам оръжията. И тези тук ми приличат на осколочни гранати.
Фрийд и неговата партньорка, жена на средна възраст на име Марша Риджио, седяха с Нолан в малкия вътрешен двор под сянката на дъбовете. Вътре в къщата технически екип от трима души, след като бяха конфискували раницата и нейното съдържание, проверяваха за отпечатъци всяка чиста повърхност и правеха списък на всичко, което би представлявало интерес — втория пистолет на Нолан до горната дъска на леглото, цифровия фотоапарат в чекмеджето на бюрото — и сваляха информацията от твърдия диск.