Нолан не искаше да прибързва в нищо с тези федерални ченгета. Не искаше да изглежда сякаш ги насочва в някаква посока. Но сега, когато агент Риджио вдигна поглед от бележника си, Нолан реши, че моментът е настъпил.
— Нека ви попитам нещо — каза той. — Сещате ли се за някакъв сценарий, който има смисъл на фона на всичко това?
Двамата агенти си размениха погледи. Риджио разбра кимването на Фрийд и пое топката.
— Имате ли врагове? — попита тя.
Нолан се намръщи.
— Даже и да имам — каза той, — какво от това? — Стига да не дръпна взривателя на една от онези гранати, а всеки който ме познава знае, че няма да го направя.
— Може би не става дума да бъдете наранен — продължи Риджио. — Може би някой се опитва да ви натопи.
— За какво?
Но тук се намеси Фрийд.
— Преди да стигнем до това — каза той, — да се върнем на враговете ви.
Този път Нолан се усмихна широко.
— Не знам, наистина. Обичам хората. Наистина. И те също ме обичат. Шефът ми намира това за недостатък.
— Той вдигна рамене. — Значи трябва да кажа не. Нямам врагове.
— Добре, а съперници?
— В бизнеса?
— Бизнеса, удоволствията, всичко.
Той усети сладостта на момента, предвкусването на онова, което щеше да се случи.
— Единственият… много отдавна… — той тръсна глава. — Не, нищо.
Фрийд лапна въдицата.
— Какво?
— Всъщност, нищо. Просто един тип, когото познавах в Ирак. Ходил е с моята приятелка. Но това е толкова отдавна.
— Ако той е в Ирак, значи можем да го изключим.
— Е, сега си е у дома. Тук.
— И още не я е забравил? Приятелката ви? — попита Риджио.
— Не знам. В началото му беше много трудно, но не съм го виждал вече от месеци. Но, вижте, това е задънена улица. Той е свестен тип. Всъщност е ченге. Той никога…
Фрийд го прекъсна:
— Ченге?
— Да, тук в Редууд Сити. Казва се Ивън Шолер. Раниха го там и се уволни предсрочно.
— Значи той би могъл да има достъп до такива гранати там?
— Да, но не би ги взел у дома. Лежа няколко месеца в „Уолтър Рийд“ преди да си дойде тук.
— Известно е, че войниците изпращат нелегално оръжие и контрабандна стока насам, опаковани като сувенири — отбеляза Риджио. — Това е проблем. Случва се непрекъснато.
— Добре, но не знам какво Ивън би… Искам да кажа, какъв е смисълът да слага гранати в дрешника ми? Няма да се гръмна с тях. И едва ли по този начин ще се отърве от мен като съперник.
Риджио и Фрийд отново си размениха погледи и незабележимото кимване след това. Риджио се наклони напред и сложи лакти на коленете си.
— Познавате ли мъж на име Халил?
— Не — отвърна Нолан. — Трябва ли да го познавам?
— Бил е местен бизнесмен с връзки в Ирак. Той и жена му са били убити миналия уикенд.
— Съжалявам за това, но аз бях извън града. Не съм чул.
— Възможно ли е Ивън Шолер да е научил, че сте заминали?
Нолан сви рамене.
— Ако е знаел къде живея, достатъчно е било да провери дали колата ми е в гаража. Щом е там, значи съм си вкъщи.
— Известно ли ви е да е идвал тук? — попита Риджио.
— Не. Както ви казах, вече не сме точно приятели.
— И сякаш едва сега му беше хрумнало, Нолан добави:
— Но той е ченге. Лесно е могъл да открие адреса ми, нали? Изглежда именно това е направил.
Фрийд пое нишката:
— Значи, рано в неделя сутринта сте били със същата онази приятелка, която Ивън Шолер харесва?
— Тара — каза Нолан. — Тара Уитли. Да, тя е. Но защо ви е всичко това?
— Онези снимки на компютъра ви, които не разпознахте — каза Риджио. — Снимки на къщата на семейство Халил преди някой да ги убие, да взриви осколочна граната и да я изгори.
— Осколочна граната… — Нолан не искаше да преиграва очевидния си наивитет. И Фрийд и Риджио знаеха, че е виждал бойни действия и може да знае много повече неща. Това бе моментът в разговора, когато, противно на дълбоката си неохота да мисли лошо за свой другар по оръжие, той можеше най-накрая да започне да приема очевидната истина. Затова кимна сериозно и в отговор срещна погледите и на двамата. — Опитва се да ме натопи. Господи, той ги е убил, нали?